Елена е красива, умна, страстна. Тя е възпитана „по немски“ и със своята култура и свободни обноски ярко се откроява сред руските си връстнички, израсли в невежество, целомъдрие, суеверия и скромни домакински добродетели. Владетелят е толкова влюбен в изгората си, че за да изглежда по-млад, не се поколебава да си подстриже брадата, което за набожните мъже от неговото време граничи със светотатство.
Сватбените тържества продължават три дни. Преди църковната церемония, годениците сядат на трапеза, застлана с разкошна покривка, на която са поднесени хляб и сол. Столовете им са покрити с осемдесет кожи от черна златка, които според вярването прогонват злите духове. Сватбените свещи са обвити в същите кожи, а един сановник вее сноп от тях над главите на годениците. Съпругата на друг сановник вчесва косите им с гъст гребен, натопен в медовина. На главата на Елена поставят шапчица и бяло було. Посипват двойката с хмел, символ на плодовитост. И процесията потегля, със свещи, фенери, икони и краваи към Успенския събор. Вътре годениците пристъпват по килим от дамаска и самурови кожи. Митрополитът им поднася чаша с италианско вино. Изпиват виното и монархът разбива чашата в краката си. След благословията младоженците, седнали на възглавници от яркочервено кадифе, приемат поздравленията на духовенството и царедворците, а хорът пее: „Многая лета!“. В спалнята, където се прибират след това, има много икони, купи, пълни с медовина, свещи забодени в буренца със зърно, планини от кожи на златка и самур, а върху брачното ложе са поставени двайсет и седем житни снопа. Съпругата на началника на гвардията, облечена с два кожуха, от които единият задължително е обърнат наопаки, ръси още един път младоженците с хмел, а кумовете им поднасят печен петел. През цялата нощ началникът на княжеските конюшни бди на кон с гол меч в ръка под прозорците на спалнята. На другия ден двамата съпрузи отиват поотделно на баня, а след това ядат булгур в леглото си. Когато бракът е осъществен — доказателство за това е ризата с петна от кръв — болярите поздравяват господаря си и празненствата продължават.
Въпреки всичкия хмел, с който засипват младоженците при различните церемонии, Елена се оказва също безплодна като Соломония. Както и при нея, нито молитвите, нито мощите, нито магиите, нито италианските или немски мазила успяват да надвият проклятието, което тегне над утробата й. Народът вече шушука, че Бог не одобрява втория брак на Василий и е решил да не го дари с дете. А през това време невинната Соломония родила тайно син в манастира, където е захвърлена.
За щастие молитвите на монаха Пафнутий Боровски накрая умилостивяват небесния гняв. Елена е бременна. Василий ликува. Зад гърба му злите езици говорят, че честта за мъжкия подвиг не се полага на този, който официално тържествува, а на един близък на княгинята — княз Оболенски-Телепньов. Има ли значение? Нали Василий вярва, че е баща, че иска да е баща. Той отрупва Пафнутий с подаръци, обявява го за чудодеец и го канонизира. Друг монах на име Домитиан пророкува пред Елена, че ще стане „майка на гениален Тит“.
На 25 август 1530 г. тя ражда здрав и гласовит син: Иван. С появата му на белия свят гръмотевица разтърсва небето и мълния удря Кремъл. Придворните гадатели вещаят, че това е знамение за велико царуване. След десет дни Иван е кръстен в Троицкия манастир[2], а признателният му баща със сълзи на очи поставя обвитото в пелени телце на гроба на Свети Сергей, за да призове закрилата на светеца над новороденото. Опиянен от щастие, той щедро дарява злато на църквите, разтваря вратите на затворите, опрощава няколко висши сановници, в миналото изпаднали в немилост и неуморно приема делегации от свои поданици — от най-бедните до най-богатите.
Междувременно, далеч от Москва, ханът на Казан, като научава новината за раждането на Иван, заявява пред руските боляри, които го посещават: „Роди ви се владетел и вече е с два зъба. С единия ще разкъса нас татарите, но с другия ще разкъса вас!“
Две години по-късно Елена, отново е ощастливена от Всевишния и ражда втори син, Юрий. Династията е подсигурена. Василий живее със съзнанието, че е изпълнил ролята си на владетел, и на бойните полета, и в постелята си. На 25 септември 1533 г., в знак на благодарност той посещава с жена си и децата си Троицкия манастир, приема благословията на архимандрита, отдава се на пост и молитва заедно с поклонниците, стекли се от всички краища на Московското княжество. След това потегля на лов с кучетата си, пешите стрелци и конниците, въоръжени с вили. Той язди сред гората недалеч от Волоколамск, но усеща силни болки в левия хълбок: там зрее моравосин цирей и започва да гнои. Ужасно го боли, но не се отказва от хайката на другия ден. Завива му се свят. Отнасят го на носилка в село Колп. Елена е обезпокоена, повиква чичо си Михаил Глински и двама немски лекари — Теофил от Любек и Николай Люеф. Те започват лечението с „руски церове“: лапи от брашно, мед и варен лук. Напразно. Гнойта блика в изобилие. Пренесен е във Волоколамск от болярите си, но чувства, че животът му си отива. Всеки път, когато сменят лапите, зловонното течение е по-обилно. Обърканите доктори предписват слабително, което влошава състоянието на болния. Василий настоява да го отведат в Москва, защото иска да умре в столицата си. Първият етап на пътуването е манастирът „Свети Йосиф“, където полагат болния на легло в църквата. Докато дяконът чете молитви за изцелението му, Елена и децата, ловците, болярите, духовниците, придошлият народ, всички коленичат и ридаят. Отново поемат към Москва. Вали сняг. Шейната, в която лежи Василий, силно се друса по неравния път. Тъй като той иска да влезе тайно в града, за да избегне зложелателното любопитство на чуждите посланици, хвърлят мост през река Москва, разбивайки все още тънкия лед. Шейната едва е поела по леката пасарела и нестабилната конструкция се срутва под тежестта на впряга. Конете падат във водата, но болярите прерязват каишите и успяват да задържат шейната и да я извлекат на брега. Най-сетне призори на 25 ноември 1533 г. Василий се озовава в покоите си в Кремъл. Той е толкова изтощен, че едва намира сили да благодари на Бога за успешното си завръщане. Снегът вали непрестанно и покрива църквите, двореца, дървените къщи. Вкочанясали от студ, невиждащи от снежните вихрушки, стражите крещят и едва удържат прииждащите посетители, заприличали на снежни призраци, които забързано се тълпят пред парадния вход. Всички царедворци вече знаят, че владетелят умира. Той е призовал князете Иван и Василий Шуйски, Михаил Захарин, Воронцов, Курбски, Глински, ковчежникът Шигона, второразредни боляри… Те са изпълнили вестибюла, и чакат мълчаливо в бледата светлина, която се процежда през прозорците от слюда. Най-сетне един слуга отваря вратите на спалнята. Пред леглото на агонизиращия горят свещи. Около него монаси шепнат молитви. Със сетни сили в присъствието на болярите Василий диктува последното си завещание. Той определя за свой наследник сина си Иван, който кара третата си годинка и докато стане петнайсет години го поставя под опеката на майка му Елена и на болярите. Тези разпореждания съвсем не задоволяват придворните, които не желаят да имат за владетел невръстно дете, а за регентка — чужденка с голямо и алчно семейство. Но те се прекланят с привидно уважение пред волята на умиращия. Отгатвайки недоволството им, Василий казва на Михаил Глински: „Макар че си чужденец по рождение, сред нас ти стана русин. Поверявам ти жена си и сина си.“