Останал сам с брат си, Иван се пита дали утре няма и той да бъде арестуван на свой ред. Но колкото и странно да изглежда, болярите, заети с разприте помежду си, считат, че е незначителен фактор. Безспорно те мислят, че непременно ще успеят да се отърват от него, когато приключат със своите лични съперничества. Първото решение на съвета на болярите е да освободят всички политически затворници, жертва на настроенията на регентката. Сред завърналите се са Иван Шуйски, брат на княз Василий Шуйски, и Иван Белски, потомък на литовските князе Гедиминовичи, който също иска да вземе властта. Ето защо той не само не благодари на Василий Шуйски, че го е освободил, но бърза да го измести. И двамата съперници имат своите сигурни привърженици. Ту единият, ту другият налагат опеката си над сираците. В тази атмосфера на шпиониране, покушения и насилие, Иван си създава за света представата на хищно животно, което преследва с настървение плячката си и се наслаждава на нейните мъки. Всичко, което вижда и чува в този дворец, го учи на жестокост и коварство. Горко на слабите! Успехът оправдава всичко! Бог е на страната на отровата, примката и меча! Още съвсем млад, Иван обича кръвожадните игри. Наблюдава страданията, които възрастните налагат на себеподобните си и се готви да им подражава като измъчва животните. Това не е просто развлечение, а подготовка. Скубе перата на уловените птици, избожда им очите, изкормя ги с нож и с наслада проследява етапите на тяхната агония. Изправя се на крепостната стена завърта над главата си малки кученца и със сила ги хвърля в двора, за да гледа как се чупят краката им. Техният жален вой утолява смътната му жажда за разплата. Сякаш умъртвява ненавистните боляри. Той не може да им прости заради безредиците, в които затъва страната поради разприте им, както и заради презрението, с което се отнасят към младия си господар. Разбира се, когато има официална церемония, го обличат великолепно, ограждат го с царски блясък и престорена почит, но в останалите дни, същите тези хора се отнасят към него презрително като със син на слугиня. Без княжеския си калпак, мантията и украсения със скъпоценни камъни кафтан, той е отпращан в стаята си и търпи грубостите на същите тези хора, които само минути преди това са му се кланяли доземи. Двайсет години по-късно, той ще пише на княз Курбски:
„Когато майка ни Елена напусна земното царство и се пресели в Божието, брат ми Юрий и аз останахме кръгли сираци… Нашите поданици виждаха осъществени желанията си: те имаха империя без господар. Не си направиха труд да се погрижат за нас — техните господари, а се втурнаха да трупат богатства и почести, боричкайки се едни други… А с брат ми Юрий и с мен се отнасяха като с чужденци и просяци. Колко лишения претърпяхме и за облекло, и за храна! Нямахме никаква свобода. Не ни възпитаваха както подобава да се възпитават деца. Спомням си, ние с брат ми се забавляваме с някаква детска игра, а княз Иван Шуйски се изтегнал на една пейка, опрял лакът на леглото на баща ни, вдигнал краката си на стол. Не ни обръща никакво внимание, нито като роднина, нито като властник, нито като слуга на господарите си. Та кой би могъл да изтърпи такова високомерие?… Много често дори не ни поднасяха ядене навреме! А какво да кажа за съкровището на баща ми, което ми се полагаше по право? Ограбиха го изцяло… Синовете на болярите го окрадоха, претопиха го, за да си направят златни и сребърни съдове: гравираха по тях имената на родителите си, сякаш са им дошли по наследство!“
Не само гневът и унижението подхранват омразата на Иван към болярите, а също и постоянният страх. Детето се бои, че ще го убият. Навсякъде вижда врагове, които го дебнат. Дали зад тази завеса не се крие наемен убиец с кама в ръката? Дали водата в тази кана не е отровна? Всеки ден той е свидетел на кавги, сбивания, убийства. Понякога му се струва, че смъртта му е само отложена, защото като по чудо са го забравили зверовете, които си оспорват империята му. Една нощ войниците преследват новия митрополит Йосиф и нахлуват чак в стаята на детето, където духовникът се е укрил. Замерят го с камъни, с храчки, разкъсват расото му. Йосиф моли за защита младия си господар, който се е изправил на леглото и трепери за собствения си живот, без да може да каже нито дума. Митрополит Йосиф ще бъде отведен от стражата и затворен в Белозерския манастир. Какво е престъплението му? Привърженик е на Иван Белски. А отскоро семейство Шуйски имат инициативата. Техните триста главорези превземат Кремъл, отвличат Иван Белски от дома му и го хвърлят в затвор. Близкият му довереник Мичурин е предаден на „болярските деца“[1], които го одират жив. След това окървавеното тяло е завлечено до дръвника, където палачът му отсича главата. Точно в този момент Василий Шуйски умира и оставя властта на брат си Иван. Последният е по-слабохарактерен и освобождава Иван Белски, който веднага подготвя бунт. Заловен, отвлечен и затворен наново, той е умъртвен в килията си. След което умира и Иван Шуйски, но от болест. Братовчед му Андрей Шуйски го замества начело на болярите. Междувременно Иван се е сприятелил с Фьодор Воронцов. Това е достатъчно на Андрей Шуйски, за да реши, че любимецът трябва да загине. При един бурен спор в присъствието на Иван и на митрополит Макарий, Андрей Шуйски и другарите му, побеснели от гняв, удрят Фьодор Воронцов в лицето, влачат го до двора на двореца и след като здравата го набиват, заповядват на стражите да го хвърлят в затвора. Иван и Макарий са ужасени, опитват се да се застъпят за нещастника. Но болярите не искат и да чуят и един от тях, Головин, разкъсва расото на свещеника в знак на презрение. Още един път Иван преглъща страха и отвращението си и мълчи с искрящ поглед и бледо чело. Тогава той е на тринайсет години.