Малко по-късно, след Коледните празници Иван кани болярите на пир. Постепенно натрупаната омраза към тях му дава сили да нанесе решителен удар. След месеци на несигурност, той най-после има чувството, че княжеският му произход го поставя под закрилата на Небето. Неговата ръка, макар и още слаба, се подкрепя от ръката на Бога. Застанал пред брадатите си пияни гости, той им говори с твърд глас. Обвинява ги, че са злоупотребили с младостта му, че са се отдали на грабеж, че са изпълнявали незаконно смъртни присъди. Сред тях, казва той, има много виновни, но той ще се задоволи да убие за назидание, най-големия престъпник, княз Андрей Шуйски. Изрича тези думи, но изпитва смъртен ужас от дързостта си. Дали стражите ще му се подчинят? Няма ли болярите да се възползват от случая, за да го заловят и разкъсат на парчета? Изиграл е своя коз. Чака със свито сърце и чудото става. Гостите около масата, стъписани от тази проява на властност, не помръдват. Изведнъж се оказва, че имат господар. Господар, едва излязъл от детството. Стражите хващат Андрей Шуйски и го предават на войниците, които го хвърлят на ловните кучета и те го разкъсват жив насред улицата.
Но този прилив на воля у Иван заглъхва. Така или иначе, той още не е на възраст да управлява самостоятелно. След смъртта на Шуйски, Глински са отново в силата си — те убиват или заточават няколко свои противници, отрязват езика на болярина Бутурлин, обвинен, че е говорил обидни думи. Но скоро са прогонени от Белски, които на свой ред пак отстъпват пред Шуйски. В крайна сметка и Шуйски са изненадани и разгромени от последните усилия на Глински. В това пъклено хоро, едни и същи семейства се наследяват едно друго, водени от еднакви амбиции. Когато един от подстрекателите пада, замесва го неговият брат, чичо, син, племенник, братовчед. Но всички глави не могат да се отсекат едновременно. По-късно Иван ще признае при откриването на събора Стоглав:
„Нашите боляри управляваха страната според прищевките си, защото никой не се противопоставяше на тяхната власт… Аз пораснах… От хората, които ме заобикаляха научих как да измъчвам и как да хитрувам като тях.“
На петнадесет години Иван страстно обича лова на мечки, вълци и бели лисици. Той обикаля горите, придружаван от болярски синове, преследва дивите животни или пък със сокол в ръка лови диви лебеди. След това, възбудена от язденето, веселата тайфа напада селата, бие селяните, насилва момичета в плевниците, пие и яде до пръсване. Макар че участва в тези дивашки походи, Иван противно на другите, запазва и в разврата хладния си разум. Той наблюдава как те измъчват мужиците и търговците, радва се на гледката на изнасилените жени, вдъхва с наслада мириса на вино, на пот и кръв, но и в разгара на оргията никога не губи чувството за изключителното си достойнство. Ако се напива, ако прелъстява жени, то Бог се напива и прелъстява чрез него. Докато брат му Юрий, истински полуидиот, не се интересува от нищо друго, освен от игрите и храната, Иван, след като е мародерствал, обича вечер да потъне в четене на книги. На светлината на свещите, той мечтае над страниците на Библията, на житията на светците, над тълкуванията и напътствията на Йоан Златоуст, над хрониките на монах Нестор. В ума му пророчествата за Апокалипсиса се сливат със старите славянски легенди. Митрополит Макарий му помага да се запознае с богословието и историята. Благодарение на него Иван изучава историята на Московското княжество и тайнствата на вярата. Чувства едновременно, че пуска дълбоки корени и че се възвисява. Той е ненаситен, допълва знанията си като разпитва секретарите в канцеларията, чуждите посланици, майсторите, които работят в двореца. Черпейки отвсякъде по нещо той се образова в случайни срещи без определена насока, а разнородните му познания се преплитат в главата му. Иван е самоук и не умее да влага знанията си и да ги използва целенасочено като познавач. Четенето го тласка към писане. Изпитва истинска страст към боравенето с руския език. Пищни фрази се въртят в главата му. Записва ги на книга за собствено удоволствие. По-късно ще ги предостави на целия свят. Обича и ораторското изкуство. Когато взима думата, има чувството, че пее. Собственият му глас го опиянява. Витиевати фрази в библейски стил се леят от устата му. Той е многословен, патетичен и екзалтиран по модата на своето време.