За да опознае по-добре страната си, която още не може да управлява, той я кръстосва нашир и надлъж. Ето го във Владимир, Можайск, Ржев, Твер, Новгород, Ростов, Ярославл. При тези пътувания, той разбира се ловува, но и проявява неистова набожност. Няма манастир, който да не е посетил по пътя си, няма значителен свещеник, от когото да не е поискал благословия. След като е пирувал със спътниците си, той може да стои прав цели пет часа и да слуша литургия с душа, изпълнена със сладко блаженство. От непрекъснатите поклони пред иконите му е останал белег на челото.
А народът, потискан от болярите напразно се опитва да привлече вниманието на младия си владетел. Иван не желае да си даде сметка за мизерията в провинциите, през които минава. Не го интересува, че пътуванията му струват скъпо на градовете, в които отсяда. Във всеки град той иска да се устройват пирове и да получава дарове. Ако някои смелчаци дръзнат да му връчат жалба, приближените му веднага я прибират. Истинско щастие е, ако авторите не биват незабавно наказани! Единствената надежда на обикновените хора е, че с годините неопитният юноша ще улегне и ще разбере задълженията на монарха към своите поданици.
Но засега дори външните събития не смущават неговото главозамайване — потънал е във високомерие, насилия, лицемерие и набожност. В Кремъл болярите са заети с братоубийствени борби и не успяват да спрат набезите на татарите от Казан и Крим. Един хронист от онова време разказва следното за тези нашествия в руската земя:
„Клетите беззащитни жители бяха принудени да се крият в горите или в пещерите, а местата, където някога имаше села, са обрасли с храсталаци. Неверниците живееха сред руините на опожарените манастири, спяха в църквите, пиеха в светите съдове, изтръгваха украсата на светите икони, за да направят от тях накити за жените си, пълнеха ботушите на монасите с пепел и нажежени въглени и ги принуждаваха, въпреки болката, да танцуват пред тях. Изнасилваха младите калугерки, избождаха очите, режеха носовете и ушите, ръцете и краката на тези, които не вземаха в плен. Но от всичко най-ужасно бе, че много християни приеха тяхната вяра… Това, което пиша не съм го чул от други, а съм го видял със собствените си очи и никога няма да го забравя[2].“
Отзовавайки се на призива на своя владетел, русите в крайна сметка с голяма мъка отблъскват татарите от Ока, а после и от Волга. Опасността изглежда временно избегната. Иван по това време е шестнайсетгодишен и се присъединява към армията, разквартирувана в Коломна. Но вече от дълго време врагът не се показва. Превърнатият в княжески двор военен лагер става сцена на интриги. Един ден, когато Иван е на лов в околностите на града, вижда петдесетина стрелци от Новгород, които идват да му поднесат жалба. Те искат да се оплачат от оскърбленията, които им се нанасят. Иван отказва да ги изслуша и заповядва на болярите си да ги избият. Стрелците се отбраняват, но са пронизани от стрелите на нападателите и се строполяват един върху друг. Напразно обясняват на Иван, че става дума за недоразумение — той е убеден, че е жертва на опит за покушение и веднага посочва подбудителите: Иван Кубенски, Фьодор Воронцов — освободеният от затвора бивш фаворит и брат му Василий. Без да им остави време да се оправдаят, той нарежда да им отсекат главите пред очите на свитата му. Три пъти брадвата се стоваря и блика кръв. Лицето на Иван не трепва. Никой в неговото обкръжение не смее да протестира. Това потресаващо мълчание затвърждава самочувствието му за неговото непогрешимо правосъдие и свещена власт.