„До преславните и пресвети манастири. До всички добродетелни и достойни монаси. Великият княз Иван Василиевич ви изпраща дълбок поклон и пада в краката ви, умолявайки ви да изпросите опрощение на греховете му и да молите заедно и поотделно в килиите си Бог и Светата Дева да му простят злодеянията, да му пратят изцеление и да го избавят от болестта.“
В своето безумие той се надява, че монасите, които е пощадил, ще говорят по-високо на ухото на Бога, отколкото стотиците, които е избил в Новгород и другаде, по-силно от митрополит Филип, по-силно от архиепископ Леонид.
Но скоро Иван се обръща към магьосниците, тъй като нито лекарите, нито свещениците му помагат да се излекува. Отвсякъде в Москва пристигат астролози, гадатели, знахари. Шейсетина от тях са затворени в една къща близо до двореца. Никога не е имало такова струпване на специалисти по окултни науки. Носят им храна в къщата. Всеки ден княз Богдан Белски, приближен на царя, ги разпитва. Те не предвиждат нищо добро. Всички небесни знаци съвпадат: смъртта на владетеля ще настъпи скоро. За да не уплаши господаря си, Богдан Белски крие от него заключенията на гадателите.
Въпреки успокоителните думи на обкръжението му Иван чувства, че е безвъзвратно загубен. Смрадта от тялото му се засилва, тестикулите му болезнено се подуват. Тревожи го мисълта кой ще го наследи. През 1572 г. е написал завещание в полза на по-големия си син, царевича Иван. Тъй като той е мъртъв, царят диктува в присъствието на болярите нови разпореждания. Обявява Фьодор за наследник на трона. Той му препоръчва да царува благочестиво и да не въвлича страната си в безполезни войни с християнските държави. Но този слаб тялом и духом млад княз има нужда от напътствия. Иван назначава надзорна комисия от петима боляри: Иван Шуйски, герой от обсадата на Псков, Иван Мстиславски, син на племенницата на великия княз Василий, Никита Юриев, брат на първата царица Анастасия, Богдан Белски и на първо място Борис Годунов, най-умният от всички, чиято сестра Ирина е жена на Фьодор. Разнежен и уплашен от наближаването на смъртта, той ги нарича „приятели, другари по оръжие“. Задължава ги да освободят полските и немските пленници, да намалят данъците. За сетен път им се оплаква, че през целия му живот лошите боляри с подмолните си интриги са го тласкали към строгост, която не му е присъща. Манията му за преследване се превръща в слабоумие. Всички са виновни, освен самия той. Този митоман, преследван от въображаеми врагове, твърди, ридаейки: „Платиха ми за доброто със зло, за любовта с омраза!“ Кого мисли да измами с тази последна защита: близките си или Бог, бъдещите поколения или пазителя на отвъдното? Но дори и в това ангелско великодушие той има пристъпи на ярост. Така например, като научава, поради непредпазливостта на приближените си, че астролозите са изчислили датата на смъртта му — 18 март 1584 г., той се зарича, че ще ги изгори живи, ако предсказанието им не се изпълни. Разказват, че снаха му, съпругата на Фьодор, която го посетила в стаята му, „се отдръпнала ужасена“ от неговите неприлични жестове и думи. Умиращият усетил последен сексуален порив. Дяволът внезапно се разбудил в плътта му. Веднага след това се почувствал толкова отпаднал, че помолили новия полски посланик да отложи пристигането си в Москва.