Симо (върви подиря му). Остави се! Остави се!… Какво ще рече това? Не е добре така, никак не е добре (Отиват си.)
ЯВЛЕНИЕ IV
Исак сам.
Исак (влиза, ветросва се с дрехата си, гледа към дето измина Симо и другарят му и клати глава). Всичките глупаци, ама този Симо бил най-загубеният човек… (Поразхожда се.) Бе, хей, човече! Що ти тряба да се намисаш в чуждите работи? Или ако имаш на сърце си нещо, защо не си мълчиш? Умните хора тъй правят. Виж другаря ти? На, умен човек! Ами ти? Ех, вижда се, ще тряба от тебе да се начене. (Чисти си потта от лицето.) Уф!… Тряба сам насякъде да тичаш и очите ти да бъдат четири. (Посвива рамена.) Инак работата не става! (Помислюва.) И там, и тука стана работата и — как още! Вече се подпали огънят и сега тряба само внимаване и работене. Да те видя, Исаче! Всичката работа на твоя гръб е стоварена. Докарай си на ум младите години и — върши! (Помислюва пак.) Иванко, Иванко! Колко се трудя аз за тебе, от колко големи безпокойства те избаввам аз! Но ти ще оцениш ли, както тряба, трудовете и безпокойствата ми? Не ща много: едно хубаво междуособие… (върти с ръце) е тъй е, да, да стане в България… (Помислюва пак и се усмихва.) Гощава ги, подкупва ги, подмилква им се… Не бой се, Иванко! На всичките ще замажем ние очите, а на когото не можем, за него — ще видим вече. От Милка се боях аз най-много, и ако да не беше той с нас, мъчно ставаше нашата работа; но господ знае какво прави: Асен го прескочи, а пък Мария… (Духа на ръката си и се смее.)
Чува се, че иде някой.
(Исак прекъсва да се смее, поогледва се настрани, турга указателен пръст на устни и измичишком си отива.)
ЯВЛЕНИЕ V
Милко сам.
Милко (влиза). Ето, че сме вече в огъня… Царят сърдит и смутен, не иска никого да види, а пък според него и в палата смущение. И много добре се начена работата, никой не видя посланеца, нито кога дойде, нито кога го изпроводиха; никой пък и не знае защо е царят смутен и сърдит. Добре!… (Разхожда се мълчешком.) Но било трудно да се захващат такива работи… (Мисли) И аз ли съм в такава работа? Аз ли?… (Въздиша) Презрян и отхвърлен! Двойно презрян, двойно снижен!… На моите пламенни чувства отвещаха със смях и презрение, на моите праведни надежди — със студено пренебрежение… със баща и дъщеря! Мария отхвърга моята пламенна любов, предпочита честолюбивия Иванка, и Асен презира Милка, не го награждава по достойнството, а неправедно въздига и приближава при себе си Иванка… У мене ли няма сила във всичко да се меря с Иванка? Аз ли не съм в състояние да надмина Иванка. Но Милко е отхвърлен, Милко презрян и снижен! (Злобно се усмихва. Мълчи, а после клати глава). Нека Иванко ви отвръща за благодеянията и любовта! Нека той ви възблагодари!… (Мисли.) Каква силна любов гореше в сърцето ми! Колко обичах аз Асения! Колко бях предан на него!… А сега? Гняв и злоба! Вражда непримирима… Аз няма да се успокоя, дору Иванко не ви направи лошо, да се разкайвате за Милковото отхвърлювание и снижавание. Аз ще му помагам с всичките си сили! Нека той — ваш любимец, ваш мил и драг, за когото вие не жалеете нищо, — нека той ви нанесе убийствения удар! Ударът от негова ръка вярвам, ще ви заболи на сърцето… (Мълчи. Силно въздиша.) Марийо! Марийо! Защо ми отрови ти живота (Замислюва се.)
ЯВЛЕНИЕ VI
Милко и Иванко.
Иванко (влиза безпокоен и се огледва настрани). Сам ли си, Милко?
Милко (стреснато дига глава). Сам.
Иванко. Ами другите?
Милко. Другите си отидоха.
Иванко. И никой нищо не подозрява?
Милко. Добрин, той е наш, както знаеш, а от другите само Симо като че се сеща нещо.
Иванко. Това ме безпокои много. Асен го почита и слуша…
Милко. Твоето умислювание му се показва някак подозрително.
Иванко (горчиво). Туй пусто мое умислювание!… Знаеш ли, Милко, че работите могат да тръгнат лошево?
Милко. Нима с пратеника се случи нещо?
Иванко. Та това я!… Царят поръча да го затворят.
Милко. Така!
Иванко. А пък ако и Симо сега направи нещо… Драгомира не вижда ли?
Милко. Не съм.
Иванко. Нито той, нито Исак… Сякаш че в земята потънаха. Добре, че никой от велможите не видя пратеника.