Петър (силно се стресва, но се с наведена глава гледа на брата си. Потреперва.)
Асен (дига глава). Брате, брате! Де останаха трудовете и грижите, които правихме ние, за да видиме народа си честит и свободен? Де останаха ония свети чувства, които те правеха да презираш всички опасности и неуморимо да вървиш към намислената света цел? Де остана пролятата от тебе кръв за свободата на милата ни татковина? Докарай си на ум, брате, колко пъти си ме насърчавал ти, когато аз изгубвах всяка надежда, колко пъти си ми давал ти добри съвети и как се радвахме ние при всяка една и най-малка наша победа… (Клати глава.) Докарай си на ум, Петре, детските ни години, когато на майчини ръце още ние и се обещавахме да направим народа си доброчестен, да въздигнем и укрепим българското царство — докарай си на ум как хубаво ни благославяше… Това ли е чакала тя от нас? Та и за това ли е било всичко? (Показва на короната си.) За това ли са били толкози трудове, толкози мъки? (Клати глава.) Брате, брате! Ако е било за това, защо не ми каза още тогава? На драго сърце бих ти отстъпил първенството. Или защо не ми кажеш сега? Ето я на (снима короната от главата си и я турга на стола); за да я получиш, не ти тряба да викаш неприятели и да опропастяваш царството ни, да озлочестяваш народа ни; аз сам ти я отстъпвам. Бъди ти цар и вярвай, че когато работата бъде за доброто и честта на България, Асен ще ти бъде един от най-верните, най-преданите, най-покорните робове…
Петър (клати глава и като че се подзема; после тресешком дига глава). Брате! Бог на небето, който вижда и познава всичко, нека бъде съдия между мене и моите клеветници. (Отива си с наведена глава.)
Асен (гледа подиря му). Отиде си и нищо повече? А гласът му тъй тих, тъй нажален, погледът му тъй наскърбен… Клеветници, каза той. Дано, дано, о, боже! Дано да се лъжа! Дано да е това клевета върху брата ми, върху хубавия ми брат Петра… (Прави две-три крачки, вижда писмото, що го изпусна Петър, взема го бързешком и вперва очи в него.) Ах! Това е братово ми писмо, тук пише ръката на брата ми Петра. Защо това не е сън? (Сяда на стола и опира глава на ръка.)
ЯВЛЕНИЕ VII
Асен и Мария.
Мария (влиза бързешком и уплашено). Тате!
Асен (дига глава). Марийка! (Мъчи се да се усмихне.) Що е, чедо мое?
Мария. Защо това тъй, тате?
Асен. Какво е. Марийке? Ти трепериш, я гледай!…
Мария. Уплаших се, тате.
Асен. Че от какво?
Мария. Палатът пълен с войска, тате, стражата безпокойна, велможите мълчешком тичат нагоре-надолу.
Асен (на себе си) Така скоро!… (На Мария ) И не ти ли казаха защо е това?
Мария (упорито гледа на татка си) Казаха ми, че нечакано се е дало повеление да има утре тържество и затова било туй смущение и безпокойство, но виждам аз, че не е тъй…
Асен. Тържество! (Усмихва се с въздишка.) Наистина, утре ще имаме голямо тържество. Марийке.
Мария (още по-упорито гледа на татка си). Не ме плаши, тате! Ти си наскърбен и нажален, не виждам ли аз? И чичо… Не, тате. Тук има нещо, има лошево нещо.
Асен Я гледай колко си безпокойна.
Мария И чичо, тате, и той излезе оттука със сълзи на очи.
Асен (стреснато). Със сълзи ли?
Мария. Със сълзи, тате! И тъй нажален, тъй наскърбен, тъй убит, щото нито ме видя, нито ми се обади, като го запитах.
Асен. Така.
Мария. Така, тате, така… А пък Драгомир и Добрин го чакаха пред палата му и влязоха подир него… Войска, тате, имаше наоколо…
Асен (затуля лице с ръце). Така скоро! Не трябаше тъй скоро, не трябаше да бързат така.
Мария. Аз ме е страх, тате! Какво има?
Асен (открива лице). И сълзи, казваш, имаше на очите му.
Мария. О, боже! Какво ли е?
Асен (мъчи се да се покаже спокоен). Ние изгубихме Сима, чедо мое.
Мария (зачудено). Как го изгубихме?
Асен. Той умря.
Мария (смаяно се дръпва назад). Дядо Симо ли? Че кога?
Асен. Преди малко.