ЯВЛЕНИЕ IV
Асен сам.
Асен (гледа подир Отец Ивана и после закрива лице с ръка. Клати глава). Милко, Добрин, Драгомир, Иванко и всички, всички!… (Открива лице.) А! Да се убие Симо — наи-верният ми велможа… да иде Петър оттук унижен и оскърбен, сърдит и злобен на брата си… до последната минута да се поддържва в мене увереност в злонамереността на брата ми и с престорена преданост към мене да се заслепяват очите ми! Добър, чудесен план!… И аз можах да повярвам? И аз можах да видя в брата си измяна, предателство? О, злочестий аз! Колко съм бил излъган!… (Закрива лице с ръце и стой така.) Иванко, който ми беше толкова мил и драг!… (Открива лице.) Как много го обича Мария! Горката!
Как ли ще и се разкъса сърцето, като се научи за това…_(Отива си нажален и умислен.)_
Сцена трета
Мариинът покой.
ЯВЛЕНИЕ I
Баба Кера сама.
Баба Кера (седи и дреме. Стресва се). Я гледай, задрямала съм. Не мога, както преди, ха де! Сега… (закашлюва се) сега и ми се доспива, и не мога вече… (Кашли.) Ехе (кашли), преди… (кашли, сърдито) палешката, нам що ме задави така изеднъж. Преди и по цели нощи съм седяла, та пак не ми е бивало нищо, а сега (кашли), дето седнеш, там и задремеш. (Става и се прозява.) Не знам туй момиченце защо се забави така тази вечер… Среднощ стана, а тя още не си дохожда. Какво си приказват — бог ги знае! Тя е (кашли), млада е, не и е нищо… (Понамества леглото.) Ех, омалях вече, ще ида да си легна, че когато дойде, нека ме разбуди, ако има нещо. (Отива си, кашляйки.)
ЯВЛЕНИЕ II
Иванко сам.
Иванко (отваря полекичка едни тайни врата и осторожно си показва главата; влиза малко, огледва се и после полека, на пръстите си, ходи и наднича тук-таме. Спира се). Слава богу! Няма никой… Най-много се боях да не се уплаши и да не се развика от таквази ненадейност. Сега тя чак утре ще узнае какво се е случило с татко й. (Въздиша и начева да се разхожда и от време на време се озъртва.) Търсете ме из Търново… А! Отче Иване, чакай! Ще дойде време и с тебе да се разправяме… Казват, че Асен ме е викал при себе си. Знам аз какво е това викание. Добре! И аз ще ти дойда, Асене.
Не мислех аз така скоро да стане това, но — какво да сторя… Ами Мария? (Спира се до едно цвете, което стои до леглото на Мария.) Горката Мария! Тя ме обича, тя ме люби от цяла душа и сърце… (Въздиша.) Марийо, Марийо! Жално ми е за тебе, Марийо, но какво да сторя? Твоята любов ми помага по-лесно да се възкача на таткова ти престол, ами после? Ще мога ли аз да се откажа от Тодорка? Но това не е възможно! И що чака тебе, горка Марийо? За благодарност аз ще ти дам най-добрия манастир във всичкото българско царство…
(Усмихва се горчиво, клати глава и начева да се разхожда.) Добра награда, царска награда, хубаво отплащание за чиста, свята и дълбока любов! (Въздиша и се спира.) Колко щеше да бъде хубаво да не беше побързал Отец Иван! Тогава всичко щеше да се свърши, без да догадиш ти нещо, и щеше да си бъдеш ти спокойна… А сега? Сега може би ти всичко ще научиш и тогава тежко и горко за тебе, сирота Марийо!… (Покрачва и помислюва.) Но не! В манастирската тишина, далеч от светския шум и светските грижи, ти, Марийо, в горещата към бога молитва ще намериш утешение на дълбоката си печал, ами аз? Ще намеря ли аз спокойствие на царския престол? Царската корона не ще ли бъде тежка за носение? Твоите охкания и сълзи… (Закрива лице с ръце и стои така. Чува се кашлене. Иванко се стресва и начева да се озъртва.) Тс! Иде някой… (Скрива се.)
ЯВЛЕНИЕ III
Баба Кера сама.
Баба Кера (влиза кашлящиц, разтрива очи и се прозява). Какво ми се почу мене, сякаш че някой ходеше тук и гълчеше. (Огледва се.) Няма никой, господи помилуй… (Прозява се и се кръсти.) Рекох да не е дошла царичката… (кашли) нам що се забави тя, среднощ стана вече… (Сяда до леглото и се прозява.) Сла… боже! Какво наопако е станало у нас в тези дни. Петър си отиде, бог знае как, царят оттогава насам все умислен, велможите всеки ден шетат нагоре-надолу като попарени. Марийка… Е, да речем, тя е млада и младостта си иска своето… (кашли) обича Иванка, без ум е от него и той от нея без ум, а пък всеки ден мислене, всеки ден охкане, хеле от тая утрина насам… Само дъртакът Исак, само той е весел и току митка насам-нататък, току разтрива и върти ръце… Да съм на царя, свързвам на шията му прищипнатата му дъщеря, та ги хвъргам в Янтра… Какво ги толкоз гладят и милват — не знам (свива рамена), никак не ми стига умът. (Прозява се.)