ЯВЛЕНИЕ IV
Баба Кера и Мария.
Мария (влиза умисленичка, но щом вижда Баба Кера, весело към нея). Още ли ме чакаш, бабо?
Баба Кера (става). Ами че какво да правя, пиле? Ти не си дохождаш, че…
Мария. Наистина, аз се позабавих у татка, но ти да беше да си легнеш.
Баба Кера. Аз бях отишла, но рекох да те почакам още малко. И ти спи, хем чуваш ли? Я се погледни на какво си заприличала? (Отива си.)
ЯВЛЕНИЕ V
Мария сама.
Мария (гледа подир Баба Кера). Горката! Колко се безпокои според мене… (Въздиша и се умислюва.) Горкият ми татко! Успокоява ме… Той мисли, че аз не съм спокойна заради него. (Умислено се разхожда.) И сега ако не повярва Иванко, тогава… (Жаловито клати глава. Спира се.) Колко се уплаших аз, като начена татко да ме разпитва! Сякаш че от очите ми познаваше, че го лъжа. Трябаше да му кажа… И защо не му казах? (Мисли.) Но Иванко толкова ми приръчва… (Мисли.) Та и защо да му кажех? Иванко само искаше да се увери дали го обичам аз дотолкова. Утре той пак ще го донесе. (Повеселява. Умислюва се пак.) Само… защо Иванко така много ми приръчва да не казвам на татка за този ключ? Ух, как трепереше ръката ми, като го земах. Та и можех ли да не го зема, когато Иванко ми казваше, че инак не ще повярва в моята любов, че ще се хвърли в Янтра, ще се убие, ако не го уверя, че го обичам? Горкият Иванко! Как се зарадва той! Как му светнаха очите от радост!… „Сега съм най-честит, Марийке“ — каза ми той с един огън в очите. Колко ме обича!… (Весело пристъпва, но изеднъж се умислюва и се спира.) Но ключът? Той е у него… той не е тук… Защо така силно ми тупа сърцето? Защо ме побиват тръпки, като ми дойде на ум за това? Откакто го е зел, аз съм много безпокойна… Какво има? (Като изнемощяла сяда на леглото и опира глава на ръка.) Какво може да има? Иванко нали е тук? (Мисли.) Но… (дига глава) в Търново се върши нещо… татко така много безпокоен… (Скочва уплашено.) Ключът… а татко не знае за това… (Пристъпва безпокойна и уплашена.) Защо не му казах? Тряба да му кажа… (Тръгнува.)
ЯВЛЕНИЕ VI
Мария и Иванко.
Иванко (изскача пред Мария). Стой, Марийо! Къде отиваш?
Мария (уплашено отскочва назад. Закрилва се с ръце и гледа уплашено на Иванка).
Иванко (усмихнато). Тъй ли ти е драго, че ме виждаш, Марийо?
Мария (уплашено). Що търсиш тук, Иванко, в това време? И отде се зе?
Иванко (жаловито). Бягам, Марийо, спасявам си живота.
Мария (с безпокойство пристъпва към него). Ти си в опасност, Иванко? Има опасност за царството, за татка, за тебе? (Безпокойно сключва ръце.)
Иванко. Сега вече не съм в опасност, Марийо, твоята любов ми спаси живота.
Мария. Но, боже мой! Кой би дъръзнал да те гони, Иванко? Кои са тези твои врагове?
Иванко. Враговете ми са силни, Марийо. Но кажи ми, обичаш ли ме ти?
Мария. И сега ли питаш?
Иванко. От цяла душа и сърце?
Мария. Ти си тук и в таквоз време, ключът от тайните врата е у тебе, а татко не знае за това, та още ли питаш ти?
Иванко. Кога е така, помогни ми, Марийо. Само ти можеш сега да ме направиш доброчестен или да ме погубиш.
Мария. Та какво е, боже мой? Какво е?
Иванко. То е страшно нещо, Марийо: аз бягам от татка ти.
Мария (уплашено се подръпва). Какво? От татка?
Иванко (горчиво се усмихва). Не ти ли се вярва? Слушай, Марийо. Дору бях още малък, аз обичах да си кича главата с венци и корони от книга. Когато първи път зех шлема в ръка и препасах меч на пояс, аз се видях злочестен, дето нямаше на главата ми такава корона, каквато носеше татко ти…
Мария (безпокойно и страхливо начева да слуша).
Иванко. И на бойното поле в най-страшните минути аз ставах триж по-страшен за неприятеля, защото в тези минути ми дохождаше на ум за царска корона… Най-сетне ми пришепнаха, че короната може да бъде моя, стига да имам аз желание…