Мария (стреснато). У Иванкови ли…
Баба Кера. Не знам, пиле, не знам… Стоянка казва. Ох, не знам, не ги хващат твърде очите ми…
Мария (безпокойно). Че какво ти казва Стоянка?
Баба Кера. Ех, царичке. Стоянка е добра жена… знам ли аз? И Иванко от няколко време насам съвсем друг е станал… Мисли много, не спи по цели нощи, плаче…
Мария (още с по-голямо безпокойство). И плаче, казваш?
Баба Кера. Че знам ли го за какво, пиле мое; Стоянка казва.
Мария. Иди си сега, бабо, аз ще те повикам, когато ми дотрябаш.
Баба Кера. (гледа я смаяно; посвивва рамена). Горката! Какво ли и е? Никога не съм я виждала така. (Отива си умислена.)
ЯВЛЕНИЕ IV
Мария сама.
Мария (ходи умислено, поспирва се и пак ходи). Тя го обича от цяла душа и сърце… той за нея е всичко на този свят… тя току ходи у него, а той по цели нощи не спи, мисли, плаче… (Поспирва се и мисли; стресва се.) Тодорка? (Пристъпва.) Да, Тодорка е млада, Тодорка е хубавица!… Ами… (спира се) ами какво ще стане тогава с мене? (Въздиша и сключва ръце.) И защо ми е тогава това, че съм царкиня, че съм царска дъщеря? По-добре да не живея тогава на този свят!… По-добре жива да ме заровят в студената земля!… (Ходи, поспирва се и мисли.) Иванко! Иванко! Колко те обичам аз! Колко ми си мил и драг!… Но ти ще ме обикнеш ли поне наполвина толкоз, колкото аз тебе? Кой ще ми каже това? Кой ще ме увери и успокои? (Ходи.) Тодорка… Тодорка още повече ми усили страха… (Спира се и мисли.) Тя е хубавица… Тя наистина е хубавица… Но никой, Иванко, никой не би те обичал тъй много, тъй силно, както те обичам аз. Аз би жертвувала зарад тебе всичко; аз би дала живота си и би те направила най-честит на света… (Мисли.) Тодорка ли? Но той не я либи; тя сама каза, че той либи друга… (Въздиша и клати глава.) Иванко, Иванко!… (Тръгнува да си отива.)
ЯВЛЕНИЕ V
Мария и Баба Кера.
Баба Кера (влиза и носи в една кокалена паничка вода). Знам ли аз? Знам ли?…
Мария (насреща й). Какво е, бабо?
Баба Кера. Ами че знам ли, пиле? Донесох ти малко водица от онази. (Подава й паничката.) Понакваси си малко челцето… Знам ли аз? Виждам, че не ти е хубаво, пиле мое.
Мария (усмихва се). Добре, бабо, добре. Турни го там, че като дода. Сега отивам при татка, нали ме чака там чичо? Ти тури това там, че после, когато си дода. (Отива.)
Баба Кера (гледа подиря и и съмнително клати глава). Горкото! Какво ли му е? (Отива към стола.) Ох, млади са, сами не знаят какво им е… Мирно дете, обичливо дете, какво му е от няколко време насам — не знам. Господ да му дава всичко хубаво. (Слага паничката на стола и начева да прибира цветята.) Младини я, това гледат, на това им е умът… (Помирисва ту една ту, друга китка.) Какво хубаво миришат… Не знам, да не е тази гъркиня — сякаш че ще ми е полеко. Откакто са дошли тука, сякаш че всичко върви наопаки. Горката царичка! Какво ли и е? (Разтребва и си бърбори.)
ЯВЛЕНИЕ VI
Баба Кера и Милко.
Милко (влиза без да види баба Кера). Тя мина и пак ми се усмихна, пак ми продума… Каква божествена усмивка! Какъв сладък, небесен глас!… Но, боже мой! Дали от захвърлено сиромашко дете аз се приех в царските палати, достигнах големи почести само и само за да страдая? Дали затова ме направиха неин пазител, неин слуга само и само да я виждам всеки ден, всеки ден да чувам сладкия й говор и да нямам нито най-малката надежда?… Аз се разтрепервам като лист… аз чувствувам себе си способен да извърша най-трудните, най-славните и най-благите подвизи, или пък най-страшните дела… Царкиньо, царкиньо! Какъв жребий ми готвиш ти? (Със силно въздишане сяда на стола и дълбоко се замислюва.)
Баба Кера (поразтребва и тръгва да си отива). Ох-ох, младини!… (Вижда Милка и уплашено се спира.) Да те знае господ, уплаши ме! Та и що щеш тука?
Милко (дига глава, става и се огледва). Наистина що ща аз тука? Ето отговор на мене, на моето пламенно чувство, на моите дързостни мисли и желания… Кой съм аз? Едно подхвърлено дете, без род и роднини от улицата и отхранено от жалост и състрадание. Нали е така, милозлива бабо?