Петър (стресва се и простира ръка). Стой, отче!…
Чува се шум и глас: „Скоро, скоро!“
Отец Иван (бързешком уловя Петра заръката). Тс! Млъкни. (Показва му с пръст и го дърпа.)
Потулят се и двамата зад един гробен камък.
Глас. Чакай, че се ударих… ох!
Друг глас. Добре, добре… ще те научим ний тебе! По-скоро, отче!
ЯВЛЕНИЕ III
Двамата калугери-стражари и едно момче.
Единът калугерин (държи за дрехата едно момче и го дърпа).
Другият калугерин (дотичва от срещната страна). Що е, отче? Отдека?
Първият калугерин. Прескочи откъм дола…
Вторият калугерин. Я гледай, я гледай!… Че как е можил? Мене ми се вчуваше тука глъчка, ама…
Първият калугерин. Добре, че дотърчах навреме…
Момчето (издърпва се из ръцете на калугерина и със стиснати юмруци гордо се изправва отпредя му). Оставете ме! Аз съм Първанов син.
И двамата калугери (поотстъпват и в един глас). Първанов!
Момчето Пратен съм от татка си.
Единът калугерин. Я гледай, пък аз да не те позная…
Момчето В града има голямо смущение. Царските хора палят и колят…
Другият калугерин. Пак ли?
Момчето Търсят отца Ивана и княз Петра. (Трие си коляното.) Татко затворен, затворени са и другите първенци; има и избити… Ох… (сяда на един камък и си трие коляното) лошево се ударих!
Калугерите (кръстят се). Господи, помилуй! Господи, помилуй!
Момчето Известете братята да се спасява кой как може…
Единът калугерин (кръсти се). Ох! Какви времена… Какви времена!…
Другият калугерин. Господи, помилуй! Господи, помилуй!
Момчето Но да се не бавим. Татко най-много приръчва да се запазят отец Иван и княз Петър, ако би да са тука…
И двамата калугери. Дай да са тука! Дай да са тука!
Момчето Известете и другите братя…
Единът калугерин. Ох, тежко е, тежко! И между нашите хора има много лошеви… Но да идем!…Ами ти защо не похлопа на малките врата? Не знаеш ли знака?
Тръгнуват.
Момчето (покуцва и се държи за коляното). В мрачината не можах да улуча, а пък трябаше да бързам… Освен това по пътя са се разпръснали вече царските хора.
Калугерите (кръстят се). Господи, помилуй! Господи, помилуй!
Отиват си и тримата.
ЯВЛЕНИЕ IV
Отец Иван и Петър.
Отец Иван (излиза на сцената). Чу ли, Петре? Разбра ли каква доброчестина вижда народът от Иванка?
Петър (излиза и той и клати глава). Лошево, отче, лошево…
Отец Иван. Лошево? Когато е лошево, защо стоиш? Защо мъдруваш? Какво повече искаш, за да се решиш?…
Петър. Междуособието е страшно нещо, отче! То би съсипало царството ни, би погубило милото ни отечество…
Отец Иван. Междуособието! (Клати глава.) Не междуособието, Петре, а твоята нерешителност ще погуби отечеството и народа ни… Подир всичко, що видя и що чу досега по цялото царство — двоумиш ли се още? Има ли още у тебе сила да бъдеш спокоен зрител на Иванковите своеволия и жестокости? Виждаш ли? (Показва му с пръст.) Там горят сиромасите. Чуваш ли този вик? То е викът и охканията на злочестия български народ… И всичко това става заради тебе, Петре. И за убийството на Асеня, и за своите злочестини народът кълне тебе, Петре… А ти още не се решаваш на най-светото, най-благословеното дело?
Петър (закрива лице с ръце).
Отец Иван (жлъчно чупи ръце). О, нерешителността още стои на лицето ти!… (Клати глава.) Но чувай, Петре! Ако светата Асенюва кръв не е в състояние да подигне ръката ти против убиеца… Ако мъките и теглилата на българския народ не могат да те подигнат на праведно и свето дело… ако съсипванието на българското царство не те стрясва и не може да те направи да се заловиш за длъжността си, смили се поне над себе си, Петре! Знай, че делото на Мария…
Петър (стреснато дига глава, разперва ръце и повелително). Спри се! Ти произнесе име, което аз не трябаше никога да чувам… Ти тури огън на раната ми… Делото на Мария? Позор на Асенювци! Позор на человечеството!… О, боже, Асенювата дъщеря и — убийца! Убийца на татка си!… (Закрива лице с ръце.)