Выбрать главу

Драгомир. Но ако не дойде наскоро помощ…

Исак (усмихва се укорително). Но вие сте чудни хора. Вие сами правите да се забавва помощта. Да ви кажа право — и да не ви става мъчно, — много бърка на работата вашето упорство…

Драгомир. Условията са вече подписани. (Подава му книга.)

Исак. Така трябаше отколе! И аз се чудя защо не го сторихте още отдавна! Се вие щяхте да спечелите… (Зема книгата, поразгледва я и начева да чете. Четенето му прекъснато и ту се чува, ту не се чува.) „В името на господа нашего… Ние, Иванко, българският цар, духовенството, велможите и народът… Половината българско царство заедно с Търново… За по-голямо скрепявание… Тодорка, достойното чедо на велеславния и велехвалния севастократор Исака… на вечни времена…“ (Помънкува и мълчешком разглежда подписите и печатите. Дига глава.) Добре, велможи! Императорът е доволен от вашите действия, но и това ще го задоволи много. И вярвайте, че не ще да се каете. Императорът е много великодушен и щедър. (Скрива условията в пазвата си.) А колкото за помощ, не се безпокойте. Аз имам верни известия, че легионите ми са вече на границата…

Драгомир (радостен). На границата вече!

Исак. И не са малко, Драгомире: петдесет хиляди отборни войника.

Драгомир. Дано по-скоро навлязат! Тогава Петър ще поотслаби малко обсадата.

Исак. Те като вихър ще прилетят — в два деня са в Търново. Не бойте се, ние славен пир ще направиме на Петра и на отца Ивана, само нека потърпят още два-три деня я?!

Добрин. И три месеца, ваша светлост.

Исак (става). Е!… Бъдете напълно спокойни.

Драгомир и Добрин (стават).

Драгомир. Още едно, ваша светлост. Народът с нетърпение чака да се сдобие с царица. Той обича и много е предаден на Тодорка…

Добрин. Това го чака с нетърпение и войската…

Драгомир. Ако може, по-скоро да стане венчаването…

Исак. Добре, добре… уверете народа и войската, че ще се изпълни желанието им. Аз и Тодорка ще направим всичко, което може да бъде добро за българския народ и българското царство.

Драгомир и Добрин (покланят се и си отиват).

Исак (изпраща ги до вратата, връща се, разтрива ръце и се смее). Така! Така тряба! (Изважда условията, разгледва ги радостно.) Половината българско царство заедно с Търново! (Клати глава.) Не бойте се! Всички ще бъдете под моята ръка. Тодорка, тя знае какво да прави. Ако ли пък захванете да шавате и да не рачите Иванка и Тодорка, тогава ние знаеме какво да правиме с вас… Никому не ще да има смислявание. Хубаво! Много хубаво!… (Скрива условията и се разхожда.) А! Роб, ха? (Клати глава.) Де си сега, Асене, да видиш роба си?

ЯВЛЕНИЕ IV

Исак и Тодорка.

Тодорка (облечена великолепно, влиза умисленичка).

Исак (щом я вижда, пристъпва към нея). Е какво? Научи ли нещо?

Тодорка. Та от тези българи можеш ли се научи нещо. Нищо! Никой нищо не видял, никой нищо не знае… Сякаш че в земята е потънала…

Исак. Чудно нещо! Милко да не е в тази работа?.

Тодорка. Кой го знае? Не вярвам той да може да се показва в Търново, но знам ли?

Исак. Колко зле стори, Тодорке, дето не можа да го премахнеш! Аз още откачало ти казах, че той ще бъде опасен за нас…

Тодорка. Мъчих се, тате, много се мъчих! Какво не правих я? Плаках и му се кълнах, че го любя от цяла душа и сърце, та дано някак се измами и бъде подоверен на мене, но нищо не помогна: той се отбягва и се ми казваше, че на нас вяра не бивало да има човек.

Исак. Проклетият син!… Но, и аз добър! (Клати глава.) Стар човек и да се оставя аз да ме залиса едно лудо момиче…

Тодорка. Това всичкото е нищо. Но друго има, тате, друго!…

Исак. Какво друго?

Тодорка. Иванко ме плащи, тате, много ме плаши. О, колко съм била злочеста, тате!…

Исак. Как те плаши Иванко? (Усмихва се.) Може не те либи вече?

Тодорка. Та кой му гледа либи ли ме, или не! Той е станал като луд. Той все Асеня бълнува и сънува…

Исак. Пак ли?

Тодорка. Сега по-лошево! Ти го знаеш, че той, откакто се е възцарил, никак не прилича на себе си. Ходи умислен и като замаян. Се не може да забрави Асеня, се му е мил той… Преди малко аз със сълзи на очи му се молих да бъде весел и спокоен и той беше ме послушал, но изведнъж се пак замисли, въздъхна силно и ме запита: „Помниш ли ти Асеня, Тодорке?“ — и начена, тате, да ми разказва как е бил Асен добър, достоен цар, как му се е явявал нощя и го гледал кротко, кротко… И очите на Иванка, тате, станаха страшни, страшни… Това не е на добро, тате.