Баба Кера (с безпокойство). Господ да те пази, синко! Какво ти е?
Милко. Ти знаеш, бабо. Аз нямам майка, нямам никого освен тебе и ти знаеш болката на сърцето ми.
Баба Кера. Пак това ли, Милко? Горко ти, синко! Изхвърли ти това от главата си…
Милко. Да бъда неин телохранител, да я виждам всеки ден, всеки ден да чувам нейния сладък глас, да виждам нейния ангелски поглед, който ми пробива сърцето и ме разтреперва като лист, да виждам нейната небесна усмивка — и ти, бабо, искаш да я оставя, да я забравя!… Че може ли това?
Баба Кера. Но помисли, синко, за тебе ли е тя? Има от тебе по-големи, а че пак не смеят и да помислят за царкинята. Ами ти?
Милко. По-големи! По-знатни велможи! Ех, бабо! Само да ми рече царкинята — и аз ще надмина всичките велможи и големци… Аз ще направя всичкият свят да склони с покорност глава пред Асеня и смирено да му изпълнява заповедите…
Баба Кера (кръсти го). Прекръсти се, синко, ти си болнав…
Милко (горчиво се засмива). Болнав! Наистина, бабо, аз съм болнав и много болнав… Горко ми! Болнав! (Смее се и си отива.)
Баба Кера. Боже! Боже! Изумило се момчето. (Отива подиря му.)
Сцена втора
Обиталището на Исака в Търново.
ЯВЛЕНИЕ I
Исак сам.
Исак (седи до един стол и писва. Гледа ухилен писаното). Я гледай, я гледай!… Колкото повече драще човек, толкоз по навикнува, толкоз по приближава писмото… (Гледа пак писаното.) Браво! Още малко — и аз сам би се кълнал, че това е писано с ръката на онзи дъртел… Боже, прости ме!… (Слага писаното и със задоволение разтрива ръце.) Добре! Много добре!… До ще време и това да дотряба. (Мисли и се начумерва.) А! Севастократор, архонт на непобедимите легиони, а сега роб у българския цар; роб у българите… Какъв срам! Какво унижение!… (Злобно потърсва глава и мълчи. Бързешком дига глава и усилено.) Но не се смущавай много, Исаче! Кой занае? Може твоето унижение да послужи за славата на твоето име, на твоето отечество; може съдбата да иска чрез унижение да те въздигне… (Помислюва и се усмихва.) Е-хе-хе! Ний зехме да философствуваме… Съдбата? (Клати глава.) Глупий ти, човече! Съдбата си ти сам! Постарай се сам за себе си — и ето ти съдбата, ето ти орисницата. Така, Исаче, така… Тодоро! Тодорке!… Де ли е отишла? (Мисли.) Роб у Асеня! Роб у българите! Страшно нещо!… Но какво? Не е ли в нашите ръце да обърнем робството на царство? О, човек е хитър, той направва всичко, стига само да има тука. (Показва на челото си. Мисли.) Казват, че народът го обича, и затова той яко седи на престола си. Празни хорати! Властолюбието е такъв демон, щото накарва човека да потъпква и най-светото нещо. И обич, и признателност, и честност, и всички други подобни глупости, които човеците кръстили с име високи и благородни чувства — всичко това е нищо за този демон. И как бърже действува той на човека! Чудно нещо, наистина! Отпървом Иванко искаше да ме коли, да ме беси, да ме предава в ръцете на правосъдието, а сега го гледаш, че се царска корона сънува и бълнува. И какво му казах? Само това, че го бива за цар и ако би щял, би станал цар. (Смее се.) Какво има в тези хорати? Празна Мара тъпан била. Ама на! Сън не го хваща сега: дето седне, дето стане, се царска корона му се привижда… (Разтрива ръце.) Добре! Добре върви работата! Той се крие; той отбягва и не ще да се среща с мене. Добър знак е това. Зъмята, която му подпуснах, вижда се, успешно гризе сърцето му. (Мълчешком разбърква книгите на стола.) Горкият Иванко! Мъчи се, сиромахът!… Властолюбието повече и повече го обгръща и той наздраво вече мисли за царската корона: търси вече верни приятели и предани другари между велможите. (Смее се.) Сиромахът! Той мисли, че на този свят има верни приятели и предани другари!… Глупав си, Иванко, глупав! Верни другари! Верни и предани! Празни хорати!… Големец ли си, богат ли си, ползуваш ли се с царските милости — всякой ти е приятел, и не само верен, ами най-подмилквач, услужлив; но изпаднеш ли в злочестина, знай, че нямаш приятели, че всичките ти са врагове и зли врагове… (Свиващи рамена, усмихва се.) Такъв е светът… Но ти не бой се, Иванко! Ти ще постигнеш онова, което така много желаещ. Не бой се, аз съм с тебе. (Смее се, потрива ръце и клати глава.) Тодорке! Тодорке!… Я гледай, тя не се обажда (бърка из книгите); да не се е пак разсърдила за нещо? А! Това е важното. (Показва написана книга, земва и другата, що я пишеше по-напред, и ги сравнява. Много ухилен.) Я гледай, я гледай!… Добре! Добре е. Да ги скрием, че ще потрябат. (Скрива ги) Тодорке (Поослушва се.) Ох, да ида да видя какво прави. (Отива.)