Исак. Така!… (Разхожда се малко и като че на себе си говори.) Това го предвиждах аз. Иванко не е от онези, които с твърдост и мъжество пренасят такива силни душевни разтърсвания.
Тодорка (сяда). Знаеш ли какво ми дохожда на ум, тате? Да не би да има в палатите някой от нашите врагове, та да прави всички тези бъркотии. Не е възможно така скоро и изведнъж да изчезне Мария, та да не се види вече…
Исак (сяда и той и съмнително клати глава). Та кой би дръзнал?
Тодорка. Как ти се показва певецът, тате?
Исак. Е, певецът е за нас безценен камък! Само той е свестният тук. Да не е и той — тогава не зная какво би правили. Ех, Тодорке! Как изкусно и сполучливо нападна той на Петра!
Тодорка. Така, тате, така. Но гледал ли си го ти в очите? Страшни са, тате, очите му! Кога ме гледа, тръпки ме побиват. Да не е той отец Иван?
Исак (смее се). Ха! Ха! Ха! Отец Иван!… Не бой се, Тодорке! Дъртакът знае твърде хубаво кой съм аз и затова той не смее да си покаже тук носа. От мене той не би се отървал, макар и сянката му да ми се мерне…
Тодорка (клати глава). Не знам, не знам… (Въздиша.)
Исак. Не бой се! Татко ти знае какво прави… Само да дойдеха по-скоро мойте легиони!… Я гледай. (Подава й условията.)
Тодорка (зема, разгледва ги и се ухилва).
Исак (разтрива ръце). Нали е добро?
Тодорка (смее се от задоволение). Добро е — добро! Но май тези българи не са за вярване…
Исак. Гледай си работата, Тодорке! Само да дойдеха легионите ми, та аз знам какво ще правя… Ех! Но сватба ли ще направим я! (Клати глава.) Императорът и всичките велможи и патриции от Цариград ще бъдат на сватбата ти, Тодорке… Нашите легиони тържествено ще те посрещнат от четирите порти… Е, Тодорке, то ще стане много хубаво… (Разтрива ръце.)
Тодорка (много ухилена). И всичките, тате, да бъдат облечени нашенски, знаеш?…
Исак. Разбира се! Ще научим ний тези българи… А после, Тодорке, тряба всичките да се премахнат — и Драгомир, и Добрин, и всичките им големци и първенци, та да се заместят се с нашите… Тогава винаги ще ги имаме в ръце, та ще можеме да правиме с тях, каквото искаме…
Тодорка Тъй тряба, тате, тъй!… Да няма нито един първенец от тези дебелоглавци Да ги смажем хубаво!…
Исак (става). Ти само потърпи още малко, та ще видиш татко ти какво ще направи… А! Ще видят те тогава как се робува… (Разхожда се и клати глава Спира се ) Но да не седим, Тодорке, да идем да понагледаме.
Тодорка (става) Наистина, не тряба да се седи. Мене се ме е страх, тате, от певеца.
Исак. Не бой се, Тодорке, не бой. (Отиват си.)
Сцена втора
Царска стая. Вечер.
ЯВЛЕНИЕ I
Иванко и Драгомир.
Иванко и Драгомир (седят и си приказват).
Драгомир. Но какво трябаше да правим? Добре, че по-тежки условия не ни турнаха. Зиаеш ли ти, че сме останали само с Търново, и то — повечето са на Петрова страна? Но да не те смущават твърде много условията. Работата е в това, че с помощта на императорските легиони ние ще можем да се удържим и укрепим на престола, а сетне — лесно изгонваме ний гърците. Всичкото е сега — да смажем Петра и се укрепим на престола. А това ще стане. Ти напусто толкоз мислиш и се безпокоиш, а с това и на всичките докарваш страх и отчаяние…
Иванко (става). Ех, брате! Не съм умислен аз, защото Петър има успех, нито ме е страх мене от императорските легиони. Но аз не мога да намеря покой на душата си… Искам да бъда спокоен, весел, но не мога! Асен право каза: тежка била царската корона, брате. (Клати глава и начева да се разхожда.)
Драгомир (става и той). Нима Асен беше по-достоен?
Иванко (спира се насреща му). Драгомире! Помниш ли ти Асеня? Помниш ли ти неговът хубав, кротък поглед, неговото весело и умилно лице? Този Асен не ми дава мира, Драгомире. Той е винаги пред очите ми… И колкото по-много време минува, толкова по-често и ясно ми се явява той. Аз виждам неговът кротък поглед, неговата хубава усмивка… виждам, Драгомире, раната му… И как ме изгледа той тогава!…