ЯВЛЕНИЕ II
Тодорка сама.
Тодорка (влиза сърдито и сърдито хвърга настрана горната си дреха). Ние със своите мъдрувания всичко ще изгубим… (Сърдито се разхожда; поспирва се.) Така! Тя не можа да скрие, тя се разтрепера, като чу, че аз обичам Иванка… Тя е готова да даде за него и душата си… (Сърдито начева пак да се разхожда; поспирва се.) Ами ако Иванко… Не! Той либи мене, той толкоз пъти ми го е казвал. Но аз не съм царкиня. Мария, тя е царкиня, царска дъщеря. Кой не би пожелал да стане царски зет! И не ще ли бъде по-лесно на царския зет да достигне по-голямо? (Постресва се.) Но тогава… (Клати злобно глава и заплашва с ръка. Мисли.) Глупава аз! Послушах татка и повече и разпалих любовта към Иванка… И каква полза сега заради нас? Мария много обича Иванка. Ами ако тя зарад него пожертвува и татка си, тогава какво ще правя аз? Де остават тогава моите сладки надежди за царската корона? Колко съм злочеста!… Ама — все този татко (попристъпва и гневно), той всичко ще развали… Чакай… (Сърдито се разхожда.)
ЯВЛЕНИЕ III
Тодорка и Исак.
Исак (влиза усмихнат). А! Ти тука ли си? Пък аз те виках и ходих да те търся. Де беше?
Тодорка (без да се спре, гледа го гневно). Ти току ме викаш и търсиш… (Спира се.) Ей на, дойдох. Защо съм ти дотрябала толкоз?
Исак. Е, Тодорке, царица тъй лесно не се става… Чакай де, още нищо не си видяла! (Смее се.)
Тодорка (тръгва пак гневно да се разхожда). Виждам аз, ти всичко ще развалиш.
Исак. Ха-ха-ха! Каква си сърдита, Тодорке!
Тодорка (гневно се спира насреща му). Тате!
Исак. Ех, Тодорке, дете си.
Тодорка (гневно понечва да тръгне).
Исак (спира я). Чувай, Тодорке, струва ми се, ти беше у царкинята.
Тодорка (се сърдито). Да речем, че бях там…
Исак. Хубаво, хубаво. Шепнеш ли на Мария за Иванка?
Тодорка. Шепна ли! Шепна аз, шепна, но да видиме ще ни огрее ли нещо от това. Нищо не ще ни огрее.
Исак (разтрива ръце). Ще ни огрее, Тодорке, ще ни огрее!
Тодорка (пристъпва към татка си. Натъртено). Ей на, Мария либи Иванка до немай-къде, тя е без ум от него. Какво от това?
Исак (ухилен). Много, Тодорке, много! Работата върви по моя план.
Тодорка (начева пак сърдито да се разхожда). Това го чувам аз всеки ден от тебе, а пък още няма нищо.
Исак. Чакай де! Такива работи не стават с бързина.
Тодорка (спира се пред татка си). Чувай, тате! Ти сам ме подбутна на това, ти сам ме накара да мисли за това нещо. Помниш ли какво ми казваше, когато дойдох тук и те намерих роб, та плачех?
Исак (въздиша. Наскърбено). Роб… Да, Тодорке, татко ти е роб… Исак, великият севастократор, великият началник на непобедимите легиони, е роб у Асеня… Но (клати глава злобно) това скъпо и твърде скъпо ще стане на тогози Асеня!… (Помълчава и после като че сам със себе си говори.) Разорение, съсипвание, прах и пепел — ето отплащанието на моето робство! Всичко, всичко тряба да загине! Робове! Вечни робове тряба да станат!… (Крачи настрана.)
Тодорка. Ти пак свойто си… А какво ми се врече? Тате, ти сам ми се врече, помниш ли?
Исак (спира се и гледа на Тодорка внимателно). Какво ти се врекох? (Помислюва.) Да ти тряба да станеш царица и ще станеш, Тодорке. Само… (пак помислюва и се приближава до Тодорка) само гледай Мария да залиби Иванка до немай-къде…
Тодорка (гневно тупа с крак). Та тя и без мойто гледане го либи, чуваш ли? Тя го либи много, без ум е от тая любов? Сега от нея ида… разбери! (Сърдито се разхожда.)
Исак (гледа усмихнат). Ами направи ли каквото ти казах?
Тодорка (спира се). Глупава аз, че те послушах… (Попристъпва и пак се спира.) Знаеш ли какво стана?
Исак. Я да видим…
Тодорка. Да видиш… Като й казах, че аз обичам Иванка, че той за мене е всичко на този свят, тя се разтрепера и едвам можете да си удържи сълзите; а пък когато й казах, че Иванко не ме либи, че той не може да залиби една робиня, тя за малко не се разскача от радост. Разбираш ли ти това?