Исак (ухилен, поподигва ръка). Та нашата работа е свършена вече! (Разтрива ръце.) Колко е хубаво!… Колко е хубаво!…
Иванко. Към какво и накъде ще ме завлече тази страшна мисъл? Този огън, който гори в гърдите ми и ме тласка към ужасна една цел?… Боже, смили се над мене! (Сяда на стола и свежда глава на ръце.)
Исак. Сега му е времето и без много забикалки (Разтрива ръце.)…
ЯВЛЕНИЕ VI
Иванко и Исак.
Исак (влиза бърже и като че уплашен). Славний войводо и великий мой господарю! (Покланя се ниско.)
Иванко (стреснато става). А! Ти ли си?
Исак (покланя се). Прости мене, стареца, задето имах дързостта да прекъсам спокойното течение на светлите ти мисли… Но стар съм, славний войводо, и не можах да предваря…
Иванко. Няма нищо, старче, любовта ти към мене позната ми е. (Сяда.)
Исак. Колко ми е драго, Иванко. Днешният ден е празник за мене… Откога не съм имал тази радост!…
Иванко. Мене всякогаж ми е било приятно да дохождам тук и да се разговарям с тебе, добрий ми Исаче. Твоят разговор и твоите съвети винаги са ми били полезни, но по разни работи… Седни.
Исак (покланя се пак). Все тъй си добър към мене, Иванко, и няма край на твоята добрина… Мене тук много по ми е добре, отколкото кога бях при императора. И все на твоята добрина тряба да благодаря… (Сяда.)
Иванко. Това не е от мене, любезний мой. Волята на царя ми е такава и аз постъпвам по волята му.
Исак. Ех, Иванко! Защо да лицемеря там, дето добрината иска пълна откровеност? Цар Асен е юнак, благороден и великодушен — това го знае целият свят но (гледа упорито на Иванка в очите) защо да не кажа, Иванко е по юнак, по-великодушен и милостив от царя? Защо да не го казвам това, когато си е тъй?
Иванко (сериозно). Ти се увличаш, старче. Злочестината, в която ти изпадна по волята божия, прави те да виждаш превъзходство там, дето няма друго освен изпълнение на длъжността. Какво бих можал да направя аз без волята на царя?
Исак. Така, така. Злочестина, казваш, но човек само тогава познава работите хубаво и им дава истинската цена, когато изпадне в злочестина. (Въздига глас) От велик и горд севастократор, от главен и пръв началник на славните легиони аз днес съм роб у българския цар. Това е злочестина за мене — прости, дето говоря така откровено, — но тая злочестина ме научи да разбирам работите тъй, както са си те, и да им давам истинската цена. (С гордост) Аз съм грък, Иванко, и поради това не мога да не говоря правдата. Аз не мога да не казвам, че ако (протегнато) България сега е честита, дето има за цар Асеня, двойно щеше да бъде честита (гледа упорито Иванка в очите и с малко снижен глас), ако да имаше за цар Иванка!…
Иванко (стреснато става). Старче, словата ти са опасни. Та все за това ли, колчем дойда тук?
Исак (и той става и все гледа Иванка в очите) Иванко! Аз благославям и вечно ще благославям славното име на българския цар, но аз не мога да говоря неправдата. Ти знаеш, че аз, Исак, бях първият след императора, бях като него и още главен началник на славните императорски легиони.
Иванко. Това е тъй.
Исак. Ти биде моят честит победител; но можеш ли каза, че на бойното поле нямахте един достоен съперник?
Иванко. И това е истина. Твоето юначество, особено в последната битка, правеше ни да се учудваме и да се отчайваме в победата. Признавам се, че ний възблагодарихме бога, когато падна ти в ръцете ни.
Исак. Е този е славен военачалник, този чудесен юнак стои сега отпредя ти, Иванко, и ти казва (протегнато), че царската корона ще стои на твоята глава много по-добре, отколкото на Асенювата…
Иванко (огледва се настрана и безпокойно). Млъкни, старче!
Исак. Че царската порфира ще прилича на тебе много по-хубаво, отколкото на Асеня…
Иванко (приближава секъм Исака). Полека, старче, млъкни!