Тодорка (умъдрено). Аз не знаех… Аз търсех татка.
Иванко (гледа на нея и весело). Че какво? Боиш ли се от мене, Тодорке? Аз пък мислех, че ще ти е драго, кога ме намериш тук.
Тодорка (срамежливо). Но… тъй нечакано…
Иванко. Наистина, аз дойдох у вас нечакано, но вече отколе съм тук. Де отиде татко ти?
Тодорка (се огледа надолу). Татко се тъй прави… Той никога не побързва да ми каже най-радостното нещо. Но и ти тъй тихо седеше тук, сякаш че нямаше жива душа. (Изглежда го стидливо.) Какви ли тежки мисли бяха те напитили…
Иванко (повъздъхва). Тежки и горчиви бяха мислите ми, Тодорке, но (усмихнат) както лъчите на слънцето разгонват мъглата, така и твоят глас, и твоят поглед разгониха мойте тежки и горчиви мисли…
Тодорка (дига поглед на Иванка и пак си снемва клепките). Ех!… Не е дадена на робиня таквази дарба, Иванко. Робиня! Може ли робиня да се надява за повече освен за един милозлив поглед и за една милозлива дума._(Силно въздиша.)_
Иванко. Каква си ти, Тодорке! Защо хортуваш така? Не знаеш ли, че аз те обичам от цяла душа и сърце, че заради тебе аз съм готов да направя всичко, каквото желаеш?
Тодорка (въздиша и изглежда упорито Иванка). Простено е на велможите да си играят със злочестите робини. Не, Иванко! Ти не си за робиня… Тебе те чака друга, по-честита, о, много по-честита съдба… Ти си достоен за царска корона, а аз, злочеста робиня, не мога ти дам такава корона… (Въздиша силно и жаловито клати глава.) Тежко ми мене!… (Отчаяно махва с ръка и побягва.)
Иванко. Ти бягаш? (Отива подиря й.) Тодорке! (Спира се до вратата и се ослушва.) Побягна!… И се така прави… (Връща се и се замислюва.) Царска корона! Колко би приличала царската корона на Тодорка! И каква е тя хубавица!… Сякаш че е родена, за да бъде царица. Защо Тодорка не е на царкининото място? Царкинята… Да, тя ме обича — това го знам аз хубаво. (Мисли.) Царски зет! Каква мисъл! Не ще ли бъде по-лесно на царския зет да се качи на престола, отколкото на един велможа? (Мисли.) Ами Тодорка? Колко я обичам!… (Мисли пак.) Ще се пръсне главата ми! (Улавя се с две ръце за челото и така си отива.)
ЯВЛЕНИЕ IX
Драгни и Михо.
Драгни и Михо (влизат един подир други).
Драгни (сърдито). Ти само знаеш да се периш, а от нищо не отбираш…
Михо. Че аз ли съм ти крив бе, Драгне? Защо ми се сърдиш?
Драгни (се сърдито). Я се погледни: имаш и дълъг меч. Нима аз съм по-долен от тебе? Ама тъй е то…
Михо. Тъй, ами. Друго е да си при войводата, а друго е…
Драгни. Тъй сякаш ти! При войводата само си облечен хубаво и дълъг меч носиш, а друго — нищо не отбираш…
Михо. Защо си сърдит — не знам…
Драгни. Не ме гледай, дето съм тъй (показва на дрехите си), не гледай и това, дето господарят ми ме мъмри пред тебе, а на тебе казва кир Михо… Е-хе! Като останем двама, ние си приказваме като другари, и да знаеш какво има!…
Михо (с любопитство). Какво е, Драгне?
Драгни. Нали си при войводата? Нали носиш дълъг меч? Знай де!
Михо. Та отде да зная?
Драгни: Че нали си при войводата?
Михо При войводата, ама… Аз не приказвам тъй с него както ти с…
Драгни (със задоволение). Това е то! Такъв ме гледаш, ама. Само не казвай никому — ха!
Исак (подслушва).
Михо. Не съм от тях.
Драгни (приближава се до Миха и малко снижено). Войводата цар ще става.
Михо (смаяно). Цар ли? Ами че царят ни?
Драгни. Той е жив и нека го поживи господ на много години! Но войводата ще стане гръцки цар.
Михо (пак смаяно). Гръцки! Ами че гръцкият цар?
Драгни. Ти дору разбереш тези работи… Гръцкият цар! Кой го пита него? Моят господар виждаш ли? Стар е, ама… Той знае добре пътищата до Цариград. Ний ще дигнем бой с гърците, ще земем Цариград и тогава нашият цар ще направи войводата цар на гърците; подиря пък войводата ще се ожени за Тодорка. Чу ли Михо?
Исак (усмихнато разтрива ръце).
Михо. Така ли е работата!…
Драгни. Така ами… И да видиш ти тогава бача си Драгня…
Михо. Сега се сещам аз защо Тодорка и татко й току миткат у нас…