„Той, стиснал копието здраво,
пришпори коня и стремглаво [516]
пое към мен, прикрит зад щита.
Аз моя също за защита
повдигнах и видях тогава,
че той по ръст ме надвишава [520]
с една глава. Изпитах страх,
защото хем по-нисък бях,
хем моят кон бе дваж по-дребен
от неговия. Но обсебен [524]
от чувството за чест, решен
да не остана унизен,
нападнах с копието свое.
Уви, не бях му равностоен — [528]
ударих щита му в средата,
на копието ми в тревата
се пръсна на безброй парчета.
Видях, с душа от страх обзета, [532]
че неговото здраво беше
и явно много то тежеше.
Чрез него с удар страховит
разтресе силно моя щит — [536]
а щом той удара повтори,
от стремената ме събори
и на земята повален
се проснах. Мина той край мен, [540]
като не ме погледна даже.
Подир това врагът ми снажен
взе коня ми и си отиде.
След моя неуспех, обиден, [544]
край извора приседнах аз
и в тъжния за мене час
зачудих се какво да правя.
Бе лудост да вървя направо [548]
след него и обзет от страх
на място закован стоях.
След размисъл и колебание
си спомних свойто обещание, [552]
което вечерта бях дал
на добродушния васал:
да ида пак. Не бе далеко,
но за да ми е в пътя леко, [556]
аз, без доспехите, натам
запътих се, потънал в срам.
Нощта бе паднала, когато
пристигнах в замъка обратно [560]
и най-сърдечно в тъмнината
от дъщерята и бащата
приет бях. Те щастливи бяха
подслон под скромната си стряха [564]
да ми дадат. След таз покана
аз с удоволствие останах
да спя във тяхното имение.
Слугите им със уважение [568]
като скъп гост ме поздравиха
защото, както ми разкриха
те, всеки воин до този ден
убит бил или падал в плен [572]
край извора в леса. Аз само
от туй премеждие голямо
да се завърна жив успях.
Аз май на тръгване луд бях [576]
луд44 съм и днес, щом ви разкрих
как от позора се спасих.“
„Сир — казал му сеньор Ивен, —
вие сте луд и според мен; [580]
и затова не виждам аз,
щом братовчеди сме със вас,
защо мълчали сте до днес
за случката си в онзи лес. [584]
На упрека не се сърдете,
но мой висш дълг е, разберете
да отмъстя за вас, щом мога.“
Ке викнал: „Всякаква тревога [588]
изчезва, ако се напиеш.
От мене запомнете вие,
че виното език развързва
и пийналият все прибързва [592]
да се изкара за герои,
да казва, че ще влезе в бой
без страх със Саладин45 дори
и сам ще го опозори! [596]
Ивен, ще сложите ли броня,
ще оседлаете ли коня
и, със развят в ръката флаг,
ще тръгнете ли — днес по мрак [600]
или пък утре — да мъстите?
Държим да ни уведомите,
за да сте ни за пример вие
как трябва рицар да се бие. [604]
Вас, рицарю непобедим,
с възторг навред ще придружим.
Но ако, драги мой, сън лош
сънувате през тази нощ, [608]
тук по-добре си останете!“
„По дяволите, Ке, млъкнете —
кралицата му възразила! —
Хем кряскате със всичка сила, [612]
хем вашият език хаплив
от бучиниш е по-горчив!
Езикът ви май ви е враг,
щом със обиди, пак и пак, [616]
залива всички ни навред!
Да бъде трижди той проклет,
щом сипе злоба и отрова.
Злословите пред нас отново [620]
и вместо да ви е приятел,
езикът ви е ваш предател.
Ако аз бях с език подобен
от срам, като предател злобен, [624]
с вериги бих го приковала
в решетките на катедрала
и тъй да бъде заклеймен!“
„Кралице — казал й Ивен, — [628]
да се отвръща на насмешка,
изречена от Ке, е грешка.
Със знание и със умение
Ке би бил като украшение [632]
за всеки двор, защото може
достойно, щом му се наложи,
на глупост да даде отпор.
Не се боя да влизам в спор, [636]
кралице, с Ке, но честно смятам,
че по-голяма е вината
на този, който не успява
да се сдържи и се надява [640]
чрез спор да търси отмъщение;
той губи чест и уважение.
А който свой другар напада
със всеки би започнал свада. [644]
Но аз не съм пес, не желая
да лая, щом друг пес ме лае!“
След тези думи на Ивен
Артур излязъл. Освежен [648]
от своя сън той вече бил
и рицарите приближил.
вернуться
Ст. 577: Калогренан определя като лудост безразсъдното си приключение при вълшебния извор. Ивен пък го упреква в лудост, задето е мълчал досега. Лудостта в този роман има множество значения и се обвързва с множество персонажи.
вернуться
Ст. 595: Саладин е султан на Сирия. Някои ръкописи на романа споменават не Саладин, а неговия предходник — султана Нуридин, починал в 1174 г. Очевидно преписвачите дават различен израз на чувството си за съвременност — така, както певецът изпълнява в собствен вариант определен музикален мотив. При всички случаи подобно споменаване на видни личности от съвременността (втората половина на XII в.) е анахронично спрямо епохата на крал Артур (VI в.). Анахронизмът е основен изобразителен похват в «античния» рицарски роман (1150–1180), но се среща и в артуровския роман.