Нали, щом нашият стопанин [1120]
излезе сутринта, слугите
залостиха добре вратите.
Убиецът е тук, защото
се вижда част и от седлото [1124]
и от разсечените шпори.
Жив или мъртъв е затворен
той в залата. Но за беда
нито престъпник, ни следа [1128]
от него не открихме вече.
От дяволи ли е отвлечен?“
Ядосани, с юмруци свити,
заудряли те по стените, [1132]
по пейките и по креслата,
по мебелите и леглата.
За щастие едно легло
недосегаемо било — [1136]
на него рицарят седял
и затова той оцелял.
Царяла страшна дандания,
но ни за миг не спрели тия [1140]
безумци с яките си сопи
като слепци навред да тропат
в издирване на ценна вещ.
Сред този яростен бумтеж [1144]
пристигнала прекрасна дама —
от хубостта й по-голяма
земята не била видяла.
По своя мъж тя тъй скърбяла, [1148]
че в своето обезверение
в смъртта си виждала спасение.
Изпаднала в плен на скръбта,
крещяла като луда тя, [1152]
от жал си скубела косата
и в миг се свлякла на земята
в несвяст. Когато се свестила,
неистово, със всичка сила [1156]
тя, в свойта болка без утеха,
раздрала скъпата си дреха.
Обхваната от отчаяние,
тя често губела съзнание, [1160]
защото господарят мил
в ковчег положен вече бил,
към гроба да го отнесат.
Калугерки във онзи кът [1164]
дошли с вода светена. Свещи
държали, а сълзи горещи
замрежвали от скръб очите.
След тях с кадилници отците [1168]
пристигнали, глави навели,
те според обичая щели
да отредят богослужение
за божието опрощение [1172]
на греховете. Чул Ивен
сред ропот необикновен,
че плач и вопли се надигат,
каквито никой автор в книга [1176]
не е успешно пресъздал.