Този аспект от писателската техника на Кретиен дьо Троа позволява да разберем в каква степен романите му се генерират едни други. Но не само литературата — в частност творчеството на същия автор — осигурява изходен материал за нови творби. Кретиен вгражда в романите си отделни елементи от съвременността или от историческото минало. Така цели да породи онова, което Ролан Барт нарича „ефект на реалното“ — не реалистично изобразяване на мащабни картини от действителността, а пунктуален досег, създаващ илюзията за потапяне в нея. „Реалното“ прониква в редица епизоди от романа: решението на дамата от Ландюк да се омъжи за Ивен, който току-що е убил съпруга й Ескладос Льо Ру, е в духа на времето — без мъжка сила една владетелка е уязвима, следователно бракът по сметка е за предпочитане; по същата причина кастеланката от Нороазон иска да задържи задълго Ивен при себе си; робският труд, на който са подложени в Замъка на патилата триста девойки, се явява в известна степен отзвук от зараждащите се по онова време форми на наемен труд, подлагащ работниците на експлоатация; спорът между двете сестри за бащиното наследство е възможен едва през втората половина на XII век, когато вече и жените могат да претендират за правото да наследяват поземлена собственост.
„Пробивите“ на реалността в територията на романа заслужават нашето внимание, но те не променят характера на този вид художествено изображение. Романът на Кретиен дьо Троа следва две ръководни начала: приказна визия за утвърждаването на героя и определен морален възглед за смисъла на рицарското приключение. Тези два принципа определят и двуделната структура на романа. Събитията в първата му част протичат като в света на приказките: след злополучното премеждие на Калогренан с Ескладос Льо Ру, господаря на вълшебния извор, Ивен отмъщава за братовчед си, побеждава Ескладос, оженва се за неговата съпруга и става новия господар на извора. Приключението на Ивен при вълшебния извор става шест4 години след случилото се с Калогренан на същото място. Но през целия този период времето сякаш е спряло: всички обстоятелства, на които се е натъкнал Калогренан по пътя си към вълшебния извор, са възпроизведени без промяна в приключението на Ивен. Времевата застиналост не допуска каквато и да било промяна в случващото се. Събитията отмерват ритъма на повтарящи се ситуации, типични за народната приказка. Към приказните елементи в първата част на романа следва да отнесем също вълшебния извор и пръстените-невидимци, които Люнет и господарката й дават на Ивен. Тези приказни елементи изграждат атмосфера, в която събитията протичат по силата на предопределеност, а героят се явява избраник на съдбата.
Краят на първата, приказната, част в повествованието настъпва с кризата, в която изпада Ивен след просрочването на едногодишния срок да се завърне при жена си. След преодоляването на тази криза животът на героя протича като поредица от епизоди в неговата индивидуална съдба. Докато в приказката успехът или щастието (те впрочем са в причинно-следствена връзка) настъпват като закономерност, в романа те са плод на лични усилия и страдания. В този смисъл може да се каже, че Кретиен дьо Троа долавя призванието на новия жанр — да разкрива индивидуални съдби. Констатацията е валидна за всички негови романи. Впрочем всички те са двуделни: след приказната фаза следва романната. Никъде обаче въпросната двучастност не е така ясно артикулирана както в Ивен, Рицаря с лъва.
Между двете части на романа Кретиен дьо Троа вмъква епизода с лудостта на героя — преход от приказката към романа. Преди да се спра малко по-конкретно на значението на епизода, ще отбележа, че мотивът за лудостта се среща в не един куртоазен роман5. Там умопомрачението е винаги временно, епизодично — за разлика от психическите заболявания в живота, които по принцип са нелечими. Тази съществена отлика подсказва, че като литературен мотив лудостта е символ или изпълнява определена художествена функция. Същото впрочем се отнася и за съновидението като литературен похват: неговата ирационалност е привидна, в нея авторът е вложил определен смисъл, който приканва към последователна интерпретация — нещо, на което действителните съновидения трудно се поддават6.
Епизодът с лудостта на Ивен символизира дълбоката криза, в която изпада героят. Кретиен дьо Троа я описва като внезапна загуба на способностите и атрибутите на рицаря — име, памет, речева дейност, дрехи, доспехи, другари по оръжие. Гол и самотен, Ивен заживява като див звяр в гората. Ала над животинското Кретиен дьо Троа надгражда един първи пласт човешки умения: с помощта на лък и стрели, изтръгнати от едно момче, Ивен ловува. Скоро след това открива в гората колибка на отшелник, с когото установява негласна размяна: дивият ловец оставя пред колибката убитото животно; отшелникът пече месото и го изнася пред залостената си врата; към него прибавя хляб, замесен с грубо брашно, купувано в близкото селище с парите от продадените кожи. Жак Льо Гоф коментира този епизод като среща на културата с дивата природа, среща особено показателна, защото Кретиен я представя в минималните й измерения: „срещата между Ивен и отшелника е възможна, доколкото първият стои на горната граница на «природата», чиято най-нисша степен е представена от животинския и растителния свят в гората, докато вторият стои на долната граница на «културата», чиято най-висша степен […] е олицетворена от двора и рицарското общество.“7 Лудостта на Ивен е описана като „подивяване“; отшелникът също е избрал дивата природа, еквивалент на пустинята, отбелязва Льо Гоф. Но и двамата съхраняват по нещо от цивилизацията: Ивен ловува, отшелникът пазарува в близкото селище. Льо Гоф прави важно уточнение: „‘Дивото’ не е нещо, което стои извън обхвата на човека, то се намира на предела на човешката дейност.“8
5
Например в романите за Тристан и Изолда в стихове (по-специално поемите
6
Гениалните прозрения на Фройд в опитите му да тълкува сънищата по-скоро потвърждават, отколкото опровергават подобна констатация.
7
Jacques Le Goff, „Lévi-Strauss en Brocéliande“, in L’imaginaire médiéval, Paris, Gallimard, 1991 (nouvelle édition), p.163 (преводът мой — С.А.).