В общата структура на романа епизодът „Лудостта на Ивен“ разкрива метаморфозата на героя, преди той да тръгне по нов път. Тук не става дума за метаморфоза каквато настъпва с героите на Овидий. Всеки разказ от неговите Метаморфози завършва с преход от човешкото към растителното или животинското. При Овидий този преход е окончателен, в романа на Кретиен дьо Троа той е обратим. Именно първата степен на човешка дейност — ловът — се явява и първата фаза в завръщането към света на цивилизацията.
Докато е в гората, Ивен няма никаква дреха върху себе си. Голотата му го приравнява с дивите зверове. Този аспект е подчертан в келтския разказ „Господарката на вълшебния извор“: там героят Оуайн се окосмява като животно. Ала в романа на Кретиен дьо Троа голотата на Ивен не е синоним на пълно подивяване. На нея личи белег от предишна рана. Тази следа от предишния живот на героя се оказва идентичностен елемент, по който дамата от Нороазон ще го познае, преди да се заеме с неговото лекуване.
След като се възстановява, Ивен подхваща отново рицарската си дейност. Но нейното предназначение е съвършено различно от досегашните му изяви. Преди той се е стремял целенасочено към подвизи за слава. Занапред инициативата е на другите, на нуждаещите се от неговата помощ и закрила. Не той търси тях, а те — него. Всяко действие, всяка нова битка ще бъде в нечия услуга. Разбира се, състраданието и човеколюбието на героя са адресирани единствено до представителите на собствената му социална група. В това отношение Ивен, Рицаря с лъва не е изключение. Всички творби на Кретиен дьо Троа, пък и рицарският роман като цяло, отстояват определена етика само в границите на аристокрацията. В книгата си Мимезис Ерих Ауербах отбелязва по повод романите на Кретиен дьо Троа: „Куртоазният реализъм рисува много пълна и поразителна картина на една-единствена класа, която стои настрана от другите слоеве на населението, защото хората от неблагородническо потекло се появяват само като фигуранти — понякога колоритни, но по принцип комични или гротескови.“9 И наистина, в Ивен всеки, който не принадлежи към благородническото съсловие, буди недоумение с външния си вид, нещо повече — поражда съмнение, че действително е човешко същество10.
Вторият период от рицарството на Ивен, който бих определил анахронично като социално, е посветен всъщност не на всички представители на аристократичното съсловие, а само на женската му половина. Това не е случайно. В общество като средновековното11, където всички конфликти се решават със сила, апологията на рицарското съсловие е, формално погледнато, демонстрация на силата. Тази сила изпъква най-добре контрастно — на фона на „слабия“ пол. Бих казал — с извинение за тривиалната метафора, — че женските персонажи в романа са своеобразен лакмус, проявител на фигурата на рицаря закрилник. Впечатлението обаче е повърхностно. Не то определя моралното послание на романа. Зад мъжката сила Кретиен дьо Троа внушава по-дълбока и по-етична истина, която потвърждава и общата насоченост на куртоазната идеология: истинското мъжество е онова, което постига не война, а мир и хармония между представителите на двата пола. В тогавашното общество подобна хармония е рядкост. Но успехът на рицарския роман все по-успешно ще я налага и като социална норма.
9
Цитирам по френския превод на книгата: Erich Auerbach,
10
Ще спомена например пазача на дивите бикове, великана Арпен Планинеца и двамата братя, синове на Дявола, от Замъка на патилата.
11
Жорж Дюби постави точен етикет на тази епоха, като озаглави една от своите книги