в пот плувнали и тя, и конят,
но приближила се до оня, [5040]
когото гонела, и мило,
задъхвайки се, поздравила.
„Девойко, Бог да ви помага! —
отвърнал рицарят веднага. — [5044]
И да ви пази Той от злото!“
„И вас, сеньор, и вас, защото
във вас надежда имам само.“
И с вяра в отзивчивостта му [5048]
тя продължила: „Дълго аз
ви търсех, вярвах, че на вас
единствен да разчитам мога.
И ето, че днес, слава Богу, [5052]
да ви открия тук успях.
Безкрайно изтощена бях
от лошия и дълъг път
и все пак стигнах в този кът. [5056]
Но от умората голяма
сега в мен даже спомен няма.
Забравих тежкото страдание,
след като моето желание [5060]
осъществи се най-накрая.
Но не за себе си желая
подкрепата и помощта ви.
Сеньор, дългът ми ме застави [5064]
сама по вашите следи
на кон да тръгна заради
една девойка с ранг висок,
която никакъв порок, [5068]
повярвайте, не притежава
и всички други надминава
по чест. И би било нелепо,
ако на вашата подкрепа [5072]
не ще успее да разчита.
Тогава с право ще се пита
дали надеждата голяма
във вас не е самоизмама [5076]
и ще се чувства уязвена.
Тя от наследство е лишена
от своята сестра лукава
и с ваша помощ се надява [5080]
въпросът й да се реши.
Горката, днес тя се теши
с туй, че с намеса справедлива
ще я направите щастлива [5084]
и името ви нова слава
би си спечелило тогава.
Тя бе поела да ви търси,
но тежка треска я разтърси, [5088]
уви, и още на легло е.
Кажете ми дали сте склонен
на помощ да се притечете?“
„Кой рицар, скръствайки ръцете, [5092]
би чакал почести и слава?
За мен май друго не остава
освен да ви последвам, драга.
Да тръгваме и то веднага! [5096]
Щом се нуждае тя от мен,
то аз на всичко съм решен
заради нея. За едно
се моля само: Бог дано [5100]
помогне ми да оправдая
със чест надеждата на тая,
която е в беда!“ И ето,
че тръгнали за там, където [5104]
била девойката. Вървели
те дълго време и видели
край пътя крепост чудновата:
пред Замъка на патилата [5108]
оказали се. А денят
превалял, притъмнял лесът
и вместо нощем да пътуват,
решили там да пренощуват. [5112]
Но група хора се завтекли
към рицаря и в хор му рекли:
„Очаква ви голям позор,
ако във замъка, сеньор, [5116]
останете.“ А той отвърнал:
„Луд само би се тъй обърнал
към мен. Защо по тъмна доба
вещаете ми зла прокоба [5120]
с такава злъч? Защо? Кажете!“
„Защо ли? Сам ще разберете,
щом в дързостта си се решите
на крепостта да се качите.“ [5124]
Ивен натам поел завчас,
ала тълпата с пълен глас
развикала се: „Хей, нещастник,
тук те очаква край ужасен. [5128]
Щом влезеш вътре, ще се видиш
обсипан с хули и обиди,
каквито още досега
не си чул.“ — „Но защо така [5132]
говорите ми, дръзки хора?
Какво нередно съм ви сторил?
В какво пред вас съм провинен,
та тъй ръмжите срещу мен?“ — [5136]
учудено попитал той.
„Не се ядосвай, драги мой! —
обадила се с тон учтив
и с вид приветлив, отзивчив [5140]
една достопочтена дама. —
Против теб никой нищо няма,
те просто те предупреждават,
че ако дързост проявяваш, [5144]
те чака неизбежно зло.
А какво точно би могло
да бъде то — не ще ти кажат.
Те резки са и груби даже, [5148]
защото искат да те сплашат.
Това е обичайно наше
държание към всеки, който
случайно в този замък дойде. [5152]
То е със цел да го възпрем
да влезе. Затова не щем
да пускаме дори във двора
достойни и почтени хора. [5156]
В последна сметка ти решаваш,
качи се, ако настояваш,
но ако с този мой съвет
съобразиш се, ти напред [5160]
и крачка няма да направиш.“
„Прекрасно виждам, че ми даваш
добър съвет. Не ще сгреша,
госпожо, ако аз реша [5164]
да го последвам. Но в нощта
тук друг подслон в околността
не виждам.“ — „Аз, уви, не мога
във случая да ти помогна. [5168]
Прави, сеньор, каквото щеш.
Но, ако ти предпочетеш
да се оттеглиш доброволно,
знай, че и аз ще съм доволна, [5172]
че от позор си се спасил.“
Той от сърце благодарил:
„За добрината ти Бог здраве
навеки нека да ти дава! [5176]
Но ако там се крие чудо,
сърцето ми е толкоз лудо,
че ме подтиква все нататък.“
Отишъл после към вратата [5180]
и от лъва си придружен
и от девойката… Ивен
чул, че пазачът се обръща
към него: „Никой не се връща [5184]
оттук обратно невредим.
И вас добре ще подредим,
така че бързо се качете,
позор за да си навлечете!“ [5188]
Да, много плашеща била
поканата, но не могла
обратно рицаря да върне.
Не пожелал той да обърне [5192]
внимание на портиера,
подминал го и се намерил
в просторна зала осветена,
в съседство с място, оградено [5196]
с колове остри и дебели.
Видял той вътре, че седели
към триста тъжни, изморени
девойки, в работа вглъбени: [5200]
с копринени и златни нишки
тъчели те платна най-пищни.
Във свойта нищета горките,
били без кърпи на главите; [5204]
през дрехите им излинели
се виждали изнемощели
гърди и рамене. Ивен
бил при вида им възмутен, [5208]
а щом нещастните девици
съзрели влизащия рицар,
те толкова се притеснили,
че в своя срам се просълзили. [5212]
Ивен, обзет от гняв и яд,
към портата поел назад,
ала вратарят се изпречил
и казал: „Накъде, човече? [5216]
Веднъж щом в този замък влезеш,
не можеш вече да излезеш.
Ще понесеш такъв срам тук,
какъвто още никой друг [5220]
не е познал. Ти безразсъден
показа се и си осъден
на безподобно унижение.“
„Не съм с такова намерение, [5224]
мой братко, но държа да знам
отде са тези деви там.
Със свойте неуморни пръсти
от тези нишки те чевръсто [5228]
прекрасни платове тъкат.
Ала унил им е видът.
Изглеждат гладни и страхливи,
но биха били по-красиви, [5232]
ако се бяха пременили
с одежди от брокат и свила.
Кой отреди им тази орис?“
„Друг потърси да отговори [5236]
на този твой въпрос!“ — „Тогава
сам ще опитам да се справя.“