От него той се притеснявал
и му било пределно ясно,
че в положение опасно [5604]
стопанинът му се намира.
Лъвът от ярост нямал мира
и блъснал разярен с краката
с отскок той прага на вратата, [5608]
а този праг гнил се оказал.
Лъвът веднага забелязал
това и с лапи взел да рие;
така успял да си разкрие [5612]
отвор, през който си проврял
главата и изтръпнал цял,
като видял във пот Ивен,
почти напълно изтощен [5616]
от битката със двата звяра.
Как сам-самичък той би сварил
на ударите да отвръща
на тези демони могъщи? [5620]
Какво ли можел да направи
той срещу щитовете здрави
на двамата, които вече
въртели много сръчно меча [5624]
със вяра, че са несломими.
Ивен изпитвал обяснима
боязън от смъртта, но той
в неравния жесток двубой [5628]
не бил все още победен.
Макар и трудно, в тоз момент
лъвът успял да се измъкне
напук на замисъла пъклен [5632]
на злонамерените братя
и също включил се в борбата.
Със лапата си той ударил
единия и го стоварил [5636]
за миг като сърна сразен.
Мнозина с поглед възхитен
се радвали на таз промяна.
А другият, от страх обхванат, [5640]
беснеел — чудел се дали
сразения да подкрепи
или за своето спасение
да мисли. Нямало съмнение, [5644]
че щом лъвът е повалил
другаря му, той не би бил
във никой случай пощаден
и гръб обърнал на Ивен, [5648]
защото го обзел страхът,
че ще го порази лъвът.
А пък Ивен това и чакал
и с меч главата му отсякъл, [5652]
без демонът да подозре,
че толкоз бързо ще умре.
След туй Ивен от коня скочил
и към лъва си се насочил, [5656]
защото искал да избави
тоз, който в лапите си здрави
лъвът със ярост тъй държал,
че другият без малко щял [5660]
да е напълно умъртвен.
С достойнство рицарско Ивен
лъва полека отстранил
и неочаквано открил, [5664]
че рамото на великана
изтръгнато е и от рана
дълбока тъмна кръв тече.
Ивен прекрасно виждал, че [5668]
противникът му няма как
зло да му стори. И все пак
раненият със сетни сили
мълвял: „Да бяхте отстранили [5672]
лъва си, рицарю почтен,
защото явно е решен
с един замах да ме убие.
Загубих днес, така че вие [5676]
правете с мен каквото щете!
И все пак, друже мой, бъдете
добър и ако някой страда
и се обърне за пощада [5680]
към вас, сеньор, не го мъчете,
а рицарски се отнесете
към него. С тази тежка рана
как срещу вас аз ще застана. [5684]
За мен друг избор не остава
сега, освен да се надявам
на снизхождение от вас.“
Ивен отвърнал му: „Тогаз [5688]
признай си, че си победен
и че не ще се биеш с мен!“
„Загубих този бой, сеньор,
че победен съм няма спор. [5692]
Днес състрадателен бъдете
и от лъва си ме спасете!“
„Добре! Нали си в плен, човече,
от нас не се страхувай вече!“ [5696]
Щом хората това видели,
при рицаря дошли и взели
да го приветстват пред палата.
А домакинът с госпожата [5700]
му рекли, видимо щастливи:
„Сеньор, тоз подвиг утвърди ви
за господар на всички нас.
Освен това от този час [5704]
ще сте на щерка ни съпруг.“
„Тя нека си остане тук
при вас, но вие не мислете,
че мразя я, а си спомнете [5708]
обета да освободите,
сеньор, девойките, които
сте задържали в този замък.“
„Добре, аз в никой случай няма [5712]
да се отметна, щом решите
за щерка ми да се сгодите.
Тя е тъй умна и красива,
възпитана и отзивчива. [5716]
Не чакайте брак по-щастлив.“
Ивен отвърнал с тон учтив:
„Как с нея да се съберем?
Не ме познавате добре — [5720]
обвързаностите си аз
не бих разкрил сега пред вас,
ни другите си цели днес.
Знам, всеки друг с такава чест [5724]
би се гордял, но аз не мога.
Повярвайте, кълна се в Бога,
че ако можех, бих го сторил.
Но за това да не говорим, [5728]
че път ме чака по-нататък
с онази дева, със която
дойдох. Тя спътница ми беше
и тъй добре се с мен държеше, [5732]
че аз, каквото и да става,
дължа й преданост такава
и тръгвам с нея.“ „Ала как
ще минете през моя праг? [5736]
Щом аз не разреша вратите
да ви отворят, ще стоите
в дома ми като във затвор.
Обида е и е позор [5740]
за нас, че толкоз дързък бяхте
и мойта дъщеря презряхте.“
„Презрял съм я? Сеньор, не бива
да ми приписвате такива [5744]
неща!… Със никоя жена
не ще се свържа и вина
за туй аз нямам, разберете.
Най-сетне сигурен бъдете, [5748]
че щом възможност се представи,
ще дойда и със дъщеря ви
във замъка ще вдигнем сватба.“
„Кого ли може да зарадва [5752]
това уклончиво твърдение?
Ако изпитвате влечение
към нея, вие вероятно
ще се завърнете обратно, [5756]
а не затуй, че обещание
поехте. Никакво внимание
аз в случая не му отдавам.
Но все пак ви освобождавам [5760]
от обещания, поети
по принуждение. Вървете,
където щете. Дали вятър,
дали студ или знойно лято [5764]
ще ви попречат някой ден
да дойдете — това за мен
е все едно. Сеньор, насила
на никой щерката си мила [5768]
аз няма никога да дам.“