„Напразно се безпокоите — [6292]
отвърнал тутакси Говен, —
по-скоро аз съм победен.
Не е ласкателство това
а честни, искрени слова. [6296]
В света не ще се друг намери
с достойнствата ви да се мери!“
Той скочил мигом на земята
и както брат прегръща брата, [6300]
се хвърлили в прегръдка здрава.
Все още всеки настоявал,
че другият е победил.
Но кралят спора прекратил. [6304]
Бароните се приближили,
приятелите обградили,
с надеждата, че ще научат
какво ли всъщност се е случило, [6308]
та тези двама воини тук
се радват тъй един на друг.
Артур запитал ги: „Сеньори,
кажете кой какво ви стори, [6312]
та след като се бихте гневно,
тъй искрено и задушевно
прегърнахте се тук пред нас?“
Говен отвърнал му: „Сир, аз [6316]
разбрах, че тази битка тежка
дължи се на неволна грешка,
и щяхме с моя скъп побратим
за зла беда да си изпатим. [6320]
Сега ще разберете как
един във друг видяхме враг.
Аз, племенникът ви Говен,
уви, не разпознах Ивен, [6324]
додето той не ме попита
след битката ни страховита
с кого чест имал да се бие,
и тъй установихме ние [6328]
кои сме, с помощта на Бога.
Аз бях обхванат от тревога,
че боят дълго продължава,
че силите ми намаляват, [6332]
и бях на прага на смъртта
сразен, кралю, от ловкостта
на този рицар, който смело
се биеше за право дело. [6336]
Добре, че аз отстъпих с чест
пред моя пръв приятел днес
и залудо не бях убит!“
Ивен ядосан и сърдит, [6340]
от думите му предизвикан,
със невъздържан глас извикал:
„Кралю, неправда аз не мога
да понеса пред вас и Бога! [6344]
Победата днес не е моя,
защото аз загубих боя!“
„Не — аз!“ „Не — аз!“ — във надпревара
стремял се всеки да изкара [6348]
сам себе си за победен
и с дух другарски несъмнен
най-предания си приятел
за победител в боя смятал [6352]
и всеки краля убеждавал,
че другият по-заслужавал
да се окичи със победа.
Артур ги слушал и ги гледал [6356]
как те, до крайност изтощени
и със тела окървавени,
не спирали тъй да говорят,
и за да сложи край на спора, [6360]
с категоричен тон им казал:
„Сеньори, всеки ни показа,
че изключително държи
на другия, че му дължи [6364]
признателност за доблестта му.
Със възхищение голямо
изслушах ви… Я прекратете
тоз спор и ми се доверете: [6368]
аз и към двама ви желая
да бъда справедлив до края.“
Те врекли се да изпълняват
каквото той им повелява. [6372]
Извикал кралят към тълпата:
„Наоколо ли е сестрата,
която с вероломни средства
лиши сестра си от наследство, [6376]
подтиквана от алчността?“
„Сеньор, да, тук съм.“ — рекла тя.
„Елате! Знам, че се стремите
сестра си подло да лишите [6380]
от дял, но аз ви заявявам,
че плана ви не одобрявам.
От тоз стремеж се откажете
и й дела възстановете. [6384]
За този план аз знам от вас!“
„Ако съм съгрешила аз
със необмислено признание,
не му обръщайте внимание. [6388]
Ах, Боже мой, не ме мъчете!
Власт имате и наредете
последици да няма тежки.“
„Не бива крал да прави грешки. [6392]
Затуй сега постановявам
и съвестно възстановявам
на вашата сестра имота,
за да сте равни във живота. [6396]
Навярно току-що разбрахте,
че рицарите боя спряха
и искат съдник аз да бъда.
Та ето моята присъда: [6400]
понеже всеки в този ден
твърди, че бил е победен,
реших — или си поделете
имота със сестра си двете, [6404]