Иван Вазов
Из кривините
(Едно възпоминание)
Пристигнахме доста рано на Карнарския хан. Както е обичаят, отседнахме там и влезнахме в кръчмата, за да си починем и хвърлим по чашка гроздова ракийка, преди да уловим кривините на Стара планина, която се зеленееше пред самата вратня на хана.
Аз пътувах насам за пръв път. Но троицата ми другари съграждани бяха стари влашки хаджии и познаваха добре пътя за Влашко — Колхидата някога на сопотненци и карловци, — за дето ме изпращаше баща ми с десетина минца, пуснати в портмонето ми, плюс няколко благословии за честита печалба под крилото на един сродник.
Ето защо през целия път дотука мене ме преследваха безпощадно, като конска муха, куплетите на блудкавичката песен:
Със сухоежбината, която си носехме, ние направихме лека и бърза закуска, която наслаждахме с разговори, вшутявки и смехове. Защото на човека става весело, когато ще пътува през една Стара планина пролетно време и когато денят е чудесен и дружината е добра.
Ние не бяхме сами в кръчмата. В единия й ъгъл, навътре, седяха мълчаливо двама други пътници. Те бяха пешаци, както личеше по пътнишките им тояги, и небългари, както се виждаше по облеклото им. Единият, с твърде космато и почерняло от слънцето лице, с див и блестящ поглед, беше в късо извехтяло зелено сетре, с жилетка и панталони окъсани и с някаква си оваляна кърпа, увита около шията вместо вратовръзка. Широкополата му смачкана шапка, твърде прехлупена въз навъсеното му лице, придаваше още повече мрачност на тоя господин и непобедимо наумяваше легендарните разбойници в Абруците.
Другарят му, напротив, рус, белолик, без брада, малко приличаше на италианец, а още по-малко на италианец от Калабрия; той имаше по-успокоителен вид, носеше късичка синя, блуза, сини широки панталони и плитка капелка на главата с втъкнато петлово перо — всички еднакво изхлузени и износени. Само краката му бяха в българска премяна — цървули. Очевидно те бяха италианци, работници по Хиршовата железница, която се строеше тогава, или пък от някоя каменоломница.
Тия двама хора изрядко си погълчаваха някоя дума тихичко и повечето гледаха към нас и като че искаха да проумеят какво говорим и за какво се смеем…
Приятната закуска пред приятното пътуване ме направи особено дружелюбен и излиятелен. Аз посегнах да почерпя по с едно вино симпатичните земляци на Данте и Петрарка.
Но един от другарите ми смигна и ми пошушна:
— Що ти трябва? Недей има работа с тях…
„Защо?“ — попитах го с поглед само.
— Не са чисти хора… аз като че ги познавам — допълни той тайнствено.
Аз го пак погледнах в недоумение.
— Хайде да си тръгваме… Тука не е за нас — каза той безпокойно.
— Хаирсъзи? — пришепна другият спътник.
— По-лошо, по-лошо… — избъбра първият.
Това обстоятелство позамрачи веселото разположение на духа ми. Наставахме да се разплащаме. Когато пред тезгяха на кръчмаря отварях портмонето си, единият чужденец, белоликият, не знам как, също се намери там; забележих, че той успя да хвърли бърз поглед на жълтиците, като пресягаше да вземе тефтерче цигарени книги поличката над тезгяха. Това му движение ми даде възможност и аз да съзра под отзиналата му блуза главучките на два револвера и дръжката от бяла кост на една огромна кама.
Такова пълно и тежко въоръжение у един беден и пешак пътник не беше обикновена работа. Навярно другарят му пък трябваше да прилича на арсенал, ако му свалеше кякой дрипавото сетре — та него и лицето му го издаваше, че е настоящи Фра Дяволо! Предупреждението на другаря ми прочее беше основателно: ние имахме пред себе си живи разбойници! Но русият повече ме плашеше сега…
Ние потеглихме въз планината. При първия завой ние се обърнахме назад и с удоволствие забележихме, че те си останаха в кръчмата. Случайно и едно заптие от вардата ни стана другар. Ние се освободихме.
Широкият Троянски проход захваща и криволичи между зелена габърова гора, която облича цялата планина тъдява. Тия гъстаци стават по-високи и по-буйни, колкото се отива нагоре, и заграждат като две стени пътя в многобройните му зигзаги. Из вътрешността на гората се разнасяха весели рулади от песните на славеи. Дръгливите загорски коне бавно, но бодро пристъпваха по каменливия и мъчен път, насеян с трапища, изрити от пороите. Те пърхаха от удоволствие, като поемаха с широките си ноздри прохладния и роден тям планински въздух. Заедно с възвишаването и панорамата на долината се разширяваше, гледката ставаше по-обаятелна. Аз се прехласвах и не можех да се наситя и нарадвам на тия живописни и райски хубави ландшафти между Стара планина и Богдан. За да ми не бърка нищо на съзерцанието аз отпуснах поводника на коня и се оставих на инстинкта му. На места се даже поспирах. Така щото по едно време видях, че дружината ми отминала и се изгубила напред. Аз останах сам в гората. Тогава неволно ми хрумна пак за двамата подозрителни италианци и се се озърнах назад, но пътят оставаше пуст. Стана ми някак неловко, студено. Защото една гора в Турция означава хайдушки вертеп. Всяка гъста шубрака може да изкара едно нападение, всеки шумак — да донесе едно престъпление, да изригне един кръвник, както иидийските лесове — една боа, един тигър или пантера. Горскяте проходи, сиреч най-романтичните места на България, бяха най-опасните: всяко такова място преговаря в шума на листака си не поетически легенди за самодиви и русалки, а кървави истории за убийства и ужаси. Ето защо, когато пътуваше човек сам из тях, гъстаците заприличваха на пусии и шумтенето им ставаше мистериозно-страшно, като шопота на един заговор…