И видът на тоя предпазлив другар ставаше още по-тайнствен.
Аз напразно се трудех да изчепкам от устата му нещо по-положително.
Но за случката си аз не му казах.
…………………
…………………
Две години след това аз се завърнах живо и здраво в родното си място, без да успея да стана нито Крез, нито Ротшилд във Влашко. Вместо грамада злато баща ми с ужас видя, че изтърсих пред него куп ръкописи с раздирателни поеми и оди!…
В първите дни на завръщането си отидох на гости у приятеля К. Там заварих куп младежи. Моето неожидано влазяне ги посмути; те се спогледаха знаменателно и крадешком. Аз разбрах недоумението им и угадих характера на събранието им: от два-три дена се носеше слух, че дякон Левски е в града; това събрание беше свикано или от него, или за него несъмнено.
— Господин К. — извиках високо и почти в негодувание към домакина, — моля ви, срамота е това шушукане, запознайте ме и мене с българския герой и апостол Левски!…
При тия мои думи възцари се пълно мълчание.
Мнозина обърнаха очи към врачката на едно килерче, която скръцна.
Излезе оттам един господин; той беше облечен селски.
— Та ние се веке познаваме от старо време — обади се същият весело, като приближаваше към мене.
— Ах, вие ли сте? — извиках замаян и поразен, като познах в тоя селянин русия италианец в синята блуза при карнарските кривини, същия, който преряза с кама стремената.
И ние се прегърнахме сърдечно и целунахме пред слисания наскоро съставен комитет, на който и аз станах член.
Така се аз запознах с Левски.
Кой беше другият, черният италианец в карнарските кривини, не узнах; но няма съмнение, че и той беше апостол.
София, 1892