Късно привечер стигаме в Гьоктепе. Слънцето залязва зад далечните гори. Кацнало върху един рид, цялото село е няколко безредно струпани къщурки и една кръчма-хан. Тук ще нощуваме. Около къщята не се виждат хора. Само до една кривната порта дете по риза и едно оскубано куче гледат безизразно към нас. В съседен двор пърхат кокошки и се гласят за сън. Тия шумове на живот след дългия пустинен път все пак ни приобщават със света.
От вратата на кръчмата наднича ханджията — отпуснат мъж с калпак и по ръкави. Вътре е полутъмно. В дъното — широк одър за спане, покрай стените пейки, три маси със столчета и една вратичка към кухнята. Когато очите ни свикват с полумрака, съзираме, че вътре има и други пътници: две момичета, които си приличат. Едното — по-едро, във вехто избеляло манто, другото — в синя формена рокля на гимназистка, очевидно две сестри, седят до одъра. Наблизо до тях млад човек, в черен излъскан костюм и буйна коса, разказва нещо и тихичко дрънка струните на китара. В ъгъла на одъра — струпани два малки денка от черги, две-три куфарчета и одеяла. По-голямата от девойките е бледа, с изострени черти и жълти петна по лицето. Малката има живи влажни очи, румени страни и бяла якичка на формената рокля. Те ни гледат с някакво плахо любопитство, готови веднага да се извинят за нещо. Момъкът ни хвърля бърз, пренебрежителен поглед и явно недоволен от прекъсването на разговора, продължава:
— … Да, да, нямате представа какъв оригинал! Въобще, може да се каже, индивидуалистическа личност. Сега бил в Плевен, представлявал с трупа… Писа̀ ми една картичка. Проявил се и в мира на изкуството…
Момичетата се усмихват замечтани. После малката се обажда:
— Како, знаеш ли, ние през зимата дадохме „Змеюва сватба“… И аз играх…
Вън се чува звънецът на пощенската кола от Малко Търново. След малко в кръчмата влиза стражар с пушка, поздравява, хвърля оръжието и паласките на една пейка и разкършва снага. Идва и пощальонът да пренесе пакетите от колата. Разпряга вън, отвежда конете в обора, после се връща пак, отпуска се тежко на скамейката и поръчва шишенце ракия. В схлупеното помещение изведнъж става тясно, шумно и по-тъмно. Младите снишават глас и изглеждат всички поред. Кръчмарят запалва малка газена лампа, прозорците стават черни. Диню, обиколил вече кухнята, взема столче и присяда до момичетата. Те се поотдръпват и приближават повече една до друга. Той свива очи в ласкава усмивка и запитва:
— По даскаллък ли, къзъм, тъдява?…
Момичетата стеснително, но любезно му отговарят:
— Да, учителки сме…
— Сестрички, без-били, а?
— Да, сестри сме…
— А! Бравос! Двенките заедно, виж! Бравос!
— Ама не сме в едно село — отговаря голямата. — Аз съм в К., а тя в — С.
— Тю-ю, да се не види! — ядосва се подофицерът. — Ами че то осем сахатя път са едното село от другото!… Ами декашни сте, къзъм?… И аз имам момиче, ваша възраст, че ми е мило, като ви гледам.
— Отдалеч сме — с тиха, като че виновна усмивка отговаря девойката. — От Лом.
— Фю-ю-ю!… — подсвирва Диню и безнадеждно махва с ръка. — Къдя ви е чак вятъра довял!…
— Няма други места — отговаря момичето, — лани аз бях в Берковско… — Посочва малката и добавя: — Тя таз година свърши и уж да сме заедно, пък то…
— Е-ех, свят!… — въздъхва Диню и бутва фуражката си на тила. — Не е за жена да се блъска сама насам-нататък… Ама, като е дошло…
Очите му нежно гледат момичетата.
— Ама нищо, олум, нищо, вие да сте живи и здрави, ще мине и замине… Ще си намерите по някое момче и ще се оправи… Негова милост да не ви е брат нещо?… — любопитствува още Диню за младия човек.
Тоя разтърсва глава и отсечено отвръща:
— Съвсем не. И аз съм учител. Пунктов учител.
— Аха! Тъй, тъй! Е, хубаво, другарлък, значи… Пък ний с кадията — осведомява ги сега той — Малко Търново ще гоним. Кадията чак от София иде. Границата ще мери. Ще се побавим двайсе-трийсе дена и пак назад. Служба нали е, дето ти кажат, там ще вървиш… Ха сега да видим какво ще хапнем и да ударим по един спанак, че утре пак път ни чака…
Вечеряме поотделно на две групи. Пощальонът, стражарят, Диню и аз — на една маса. На съседната — учителите. Бавно жвакаме коравия хляб със сухо сирене, няколко варени яйца и един пъпеш и поливаме всичко с мътно, кисело вино. Момичетата развързват тъкана кърпица и слагат парчета баница, пиле и няколко круши, но почти не ядат.
— Ама не може тъй, Доре — обажда се голямата тихичко, — ти нищо не си хапнала… На̀, вземи от пилето… Нали знаеш, мама за тебе го е приготвила…
Малката трепва, силом преглъща залъка и извръща встрани пълни със сълзи очи.