В кръчмата става задушно от цигарен дим. През прозорците гледа гъст, черен мрак. Ниският таван слиза над главите ни. Разговорите не вървят. Умора натиска всички. Скоро момичетата лягат в ъгъла, при багажа си, и се покриват с одеялата. По-отсам, насред одъра, се простира младият човек, облечен в балтона си. В другия край се настаняваме ние. Пощальонът и стражарят заемат пейките. Ханджията сваля фитила на лампата. В полутъмното помещение затихва всичко. През стената се чува глух тропот от конете в обора. Тук — тежкото, уморено сумтене и въздишки на спящи хора. И нощта се проточва — глуха, дълга, безкрайна есенна нощ…
… Сепвам се от гласа на Диню, който предпазливо ме буди. Съмнало, но няма слънце. По стъклата се стичат ситни капчици. Ръми. Хладно. Всички са станали вече и прибират нещата си. Вън пощата е готова. Небето се е снишило, куршумено и мокро. Гористите хълмове наоколо са удавени в мъгла.
Два коня прибират багажа на учителките. Момъкът помага, връзва, шегува се. Момичетата, посърнали от влажното утро, заети и сериозни, току влизат и излизат от кръчмата. В очите им свети неизразена нежност, думите, които си разменят, тежат от сдържани сълзи.
— Пък вие не се безпокойте толкоз, Манова — казва младият човек на голямата. — Аз ще заобикалям госпожица Дорка, то не е много далеч оттук…
Пощальонът намята платнище, стражарят облича шинела си, каруцата тръгва с раздрънкания звънец и се стопява в мъглата. Конете на момичетата също са готови. Двамата селяни-водачи тръгват надолу.
— Аз ще ви изпратя до края на селото, там се разделят пътищата — казва учителят.
Двете сестри кимват общо — сбогом! — хващат се подръка и поемат, газейки след конете по разкаляния път.
— Добър час, къзъм! — вика Диню, който тъкми нашата кола.
След малко тръгваме и ние. Селото скоро остава назад, в мъглата. Срещаме учителя сам, дигнал яка, крачи. Изпратил ги е.
Каруцата отново се друса по неравния път. Все така незабележимо ръми. Гората вече не се вижда — само странни, фантастични дървета никнат наоколо през мрежата на водния прах. Часовете отново се нижат — сиви, мокри, безкрайни. Свити от влажния студ, ние мълчим и пушим. Закрепената мъгла постепенно и окончателно ни притиска в своята плътна прегръдка. Конете вървят ходом, събират глави, пръхтят неспокойни: подушват навярно потайния, разбуден живот в планината, острия мирис на изгладнелите зверове, които бродят настръхнали в мъгливата пустиня…
1929