— Не се съмнявам, че Фьодор Кукин мисли същото за нас — отбеляза Лиза.
— Точно това каза Шоу — добави Доминик. — Той искаше да ни помогне да се предпазим от Кукин.
— А аз му казах, че нямаме нужда от помощта му — намеси се Уит. — Което е самата истина.
— Значи не знаем за кого работи Шоу? — попита Лиза.
— Имат собствен самолет, така че явно не са с ограничен бюджет като нас — отговори Уит с нотка на завист.
— Това изобщо не ми харесва — заяви Малъри след дълго мълчание. — Чудя се дали да се тревожа за Фьодор Кукин или за този Шоу.
— Знаеш ли какво? — рязко отвърна Уит. — Предлагам да се тревожим и за двамата.
65
Притиснала корема си, Реджи слезе на кея, падна на колене и целуна мръсните дъски, докато фериботът се отдръпваше от брега и навлизаше обратно в морето сред високите вълни. Капитанът на кораба беше холандец, когото Шоу познаваше от години по причини, които не искаше да разкрие на Реджи. Мястото, където ги остави, всъщност беше отдавна забравена позиция за дебаркиране от Втората световна война, една точка насред нищото. Отне им почти три дни да стигнат до Англия, като повечето време прекараха на кораба, докато той бавно си пробиваше път през бурните вълни.
— Господи, благодаря ти — простена Реджи.
— Плаването наистина беше малко бурно — отбеляза Шоу, като й помогна да се изправи.
— Малко бурно?!
Нещо се надигна в гърлото на Реджи и тя, изглежда, беше готова да повърне отново, но най-сетне изпъна рамене и бавно издиша, като се подпря с ръка на рамото на Шоу, за да се задържи.
— Мислех си, че рано или късно ще се озовем на дъното, по дяволите.
— Последния път, когато се возих на кораб, беше в Ирландско море. Тогава също беше доста бурно. Жената с която бях, също като теб не спря да повръща. Явно е нещо характерно за вашия пол.
— Коя беше тя? — попита Реджи.
Шоу тръгна по кея към брега и тя го последва нетърпеливо, но внимателно.
— О, беше много отдавна.
— А откъде знаеш за това място?
— През годините на няколко пъти ми е вършило работа.
— Сериозна пробойна в граничната ни охрана.
— Всяка държава има поне една.
Когато стигнаха на затревената площ до кея, Реджи провери мобилния си телефон. Имаше съвсем малко батерия и никакво покритие. Не беше успяла да се свърже с никого, за да докладва за положението си, и все още не можеше да осъществи връзка.
— По дяволите. Това е просто страхотно.
— Аз имам и покритие, и батерия. Кажи ми номера и ще се обадя.
— Няма да стане. Не искам да имаш номера на телефона си.
— Телефонът не е мой, а на един от вашите хора. Онзи, когото нокаутирах с тоалетната чиния.
— Прегледа ли номерата?
— Не.
— Лъжеш.
— Може би — каза той.
— Ще ми го дадеш ли? Трябва ми телефон.
— Може би по-късно.
Шоу беше почти трийсет сантиметра по-висок и над петдесет килограма по-тежък от нея, така че Реджи реши да не настоява. Вместо това тя се огледа в тъмното.
— Къде сме?
— На няколко часа път от Лондон. Уредил съм транспорт. Накъде искаш да продължиш?
— Мисля да се разделим.
— Идеята не е добра. Кукин може да…
— Кукин може да направи много неща, но не може да ни хване. Всъщност Уит беше прав. Ние отново ще се заемем с него.
Шоу я сграбчи за ръката, все едно се канеше да я разтърси.
— Коя част от урока не разбра? Той едва не ви изби до един, въпреки че уж го изненадахте. Сега, когато вече знае, че го преследвате, нямате никакви шансове срещу него.
— Все пак почти успяхме.
— А ти замисли ли се защо не успяхте докрай?
— Какво?
— Как стана така, че онези ви устроиха засада?
Реджи се отдръпна от него.
— Откъде да знам?
— Трябва да знаеш. Те са имали вътрешна информация. Очаквали са ви. Сред вас има предател.
— Невъзможно е.
— Дай ми друго възможно обяснение.
— Допуснали сме грешка в подготовката, която им е позволила да стигнат до нас. Преди това ходих до църквата, за да обсъдя плана с Уит. Може би някой от тях ме е проследил тогава.
— А защо изобщо са те подозирали?
— Нали ти постоянно разправяш колко е добър Кукин? Сигурно подозира всички.