Докато вървеше по улицата, Реджи от време на време протягаше ръце и разтръскваше схванатите си крака. Пътуването с кораба беше ужасно — непрекъснато люлеене и подскоци. Шоу беше издържал това изпитание без никакви усилия. Нито веднъж не му беше станало лошо. Просто си седеше до една маса и си четеше книга, като дори беше в състояние да се храни, и само й подаваше кърпи и кофа, когато имаше нужда от тях — иначе казано, доста често.
Когато поглеждаше към него в търсене на някакво съчувствие, тя не го получаваше. След това се чувстваше виновна, че дори го е потърсила. Работата им не прощаваше слабости и човек просто трябваше да се стегне. Той със сигурност го беше направил. Тя, от друга страна, се беше поизложила в морето. Нищо, поне се беше върнала в Англия, без да пострада, както и целият им екип. Вярно, че не бяха успели да ударят Кукин, но нещата можеха да бъдат и много по-зле.
Тя взе метрото до „Найтсбридж“. По-късно щеше да отиде до имението Хароусфийлд, за да докладва на останалите, но първо трябваше да направи нещо друго. Държеше малък сейф под наем в компания, специализирана в съхранението на лични ценни вещи. Сградата беше оборудвана с всички технологии за сигурност от последно поколение — биометрични скенери и магнитни карти за достъп, като всеки сейф беше свързан поотделно и директно с най-близкото полицейско управление, а помещенията бяха под непрекъснат видеоконтрол. Това ниво на сигурност струваше почти сто лири годишно, но си заслужаваше и последното пени.
Реджи влезе в сградата и успешно премина през всички проверки. Когато остана сама в помещението със сейфовете, тя отвори своята кутия и извади съдържанието й. После седна на масата, като внимаваше тялото й да скрива нещата от кутията от видеокамерата на тавана, и започна да ги чете едно по едно, въпреки че ги знаеше наизуст.
Това беше нейният личен ритуал, който изпълняваше след всяка мисия. Всеки път досега беше успявала. Това беше първият й провал, първата загуба, първото поражение. И все пак беше успяла да се върне тук. Това беше най-важното.
Вестникарските изрезки бяха стари и пожълтели. С времето хартията щеше да се разпадне напълно, но информацията от статиите никога нямаше да се изличи от паметта й, макар че понякога си пожелаваше да я забрави.
Робърт О’Донъл, на трийсет и шест. Черно-бялата снимка на мъжа беше избеляла, но Реджи го разпозна безпроблемно. Все пак беше баща й. Беше умрял на седмия й рожден ден. Заглавието от „Дейли Мейл“ покриваше цялата основна информация и дори добавяше щипка от характерното за този вестник преувеличение:
„Най-прословутият лондонски сериен убиец след Джак Изкормвача е мъртъв!“
Това не беше точно историята, която едно малко момиче иска да прочете за баща си на рождения си ден.
Двайсет и четири жертви, само жени на възраст около двайсет, бяха садистично убити от баща й. Или поне толкова бяха тези, за които се знаеше със сигурност. Хората дори го бяха сравнявали с американския сериен убиец Тед Бънди, който беше екзекутиран по същото време. Очарователен, представителен мъж, който беше примамвал млади жени, за да ги убие. С една разлика: Бънди не беше женен с деца. Беше самотник. А бащата на Реджи имаше хубава работа, любяща съпруга, син и дъщеря. Въпреки това през годините той беше успял да умъртви поне двайсет и четири човешки същества по толкова ужасяващ и отвратителен начин, че опитните полицейски служители, които бяха открили някои от телата, след това бяха принудени да посещават психотерапевт, за да се справят с ужасните спомени.
Дори сега, когато истината беше доказана извън всякакво съмнение, Реджи все още не можеше да приеме напълно, че човекът, който беше участвал в създаването й, беше същият, за когото пишеше в тези ужасяващи статии. Тя взе друг вестник, излязъл на четвъртата годишнина от смъртта на баща й. Имаше негова снимка на цяла страница, направена в последните му дни. Лицето му беше на човек, обладан от нещо съвсем нечовешко. Но освен това Реджи виждаше в него и нещо друго, което я ужасяваше още повече.
Очите ми. Носът ми. Устата ми. Брадичката ми.
Физически тя много повече приличаше на баща си, отколкото на майка си. Но само физически.
Краят на кървавия живот на баща й беше смазал и нейния живот, защото заедно с него беше дошъл краят на живота и на другите двама души, които обичаше най-много. Майка й. И любимият й по-голям брат.
Именно брат й беше истинският герой. На дванайсет години Лайънъл О’Донъл беше открил какво е направил баща му и беше отишъл в полицията. Отначало не бяха повярвали на несвързаните думи на детето. Полицията беше зарината от следи, повечето от които водеха в погрешна посока, и беше под огромно напрежение да залови най-страшния сериен убиец в новата история.