Едва след време полицаите бяха осъзнали, че той е бил прав. Но тогава вече беше твърде късно. Цялото й семейство беше загинало в един и същ ден. Побеснелият й баща беше разбрал за предателството на сина си и ги беше убил. Щеше да убие и Реджи, ако полицаите не бяха пристигнали в последния момент. Тя продължаваше да сънува кошмари от този ден. Сигурно винаги щеше да сънува кошмари.
Реджи взе друга статия и започна да трепери в мига, в който видя снимката и текста под нея. Косата на момиченцето беше вързана на две опашки. Очите й бяха празни. Малката й уста беше стегната и безизразна. По лицето й не се четеше нито радост, нито тъга — никакви чувства. Реджи се напрегна да си припомни какво беше изпитвала, докато я бяха снимали в онзи ден. Къде беше тогава, какво си мислеше.
Очите й се плъзнаха към заглавието под снимката:
„Единствената оцеляла от семейството — Джейн Реджина О’Донъл, на седем години“.
Последвалите седмици, месеци, дори години бяха бесен водовъртеж от събития. Взеха я роднините й по майчина линия. Всички заедно напуснаха страната. Започнаха нов живот. Никога не говореха за миналото — нито за майка й, нито за брат й, а особено за онова чудовище баща й. Въпреки това Реджи, въоръжена с моминската фамилия на майка си вместо тази на баща си, в крайна сметка се беше върнала в града, където той беше извършил зверствата си. Самоличността й беше дълбоко заровена в миналото. Тя вече не беше на седем и в безизходица. Беше Реджи Кемпиън — зряла жена с мисията да изгради своя живот от катастрофалните руини на детството си.
Но сега се питаше — не за пръв път — дали професор Майло Малъри всъщност не беше узнал коя е тя. И дали точно това не беше причината да се обърне към нея. Той никога не беше давал знак, че знае за истинската й биография, но всъщност беше точно такъв човек — дори да знаеше, не би се издал.
В сейфа имаше и други неща, но тя реши да погледне само още две от тях. Едното беше снимката на майка й — дребна блондинка, която Реджи си спомняше като добродушна, макар и не твърде интелигентна и любознателна жена, която безусловно обичаше децата си. Второто беше снимката на брат й Лайънъл, който беше отишъл в полицията, за да сложи край на властването на чудовищния убиец в Лондон, макар че това му беше струвало живота. Още на дванайсет беше висок, подобно на баща им, който беше сто и деветдесет сантиметра и тежеше над сто килограма. В лицето обаче Лайънъл приличаше на майка им. С руса коса, сини очи и винаги усмихнат. Но не и на тази снимка. Това беше снимката на брат й от ковчега. Реджи не знаеше откъде се беше взела, но я беше открила преди години и вече не можеше да се раздели с нея. Осъзнаваше, че това е нездрав спомен. Но освен това беше спомен за върховната саможертва на брат й, за да ги спаси от злото.
Реджи прибра нещата обратно в кутията и я заключи в сейфа. После се върна в апартамента си, събра багаж в един сак, качи се в малката си кола и потегли към Хароусфийлд.
По пътя натам вече не мислеше за нищо друго освен за това как да направят втори опит да атакуват Фьодор Кукин. Не, не беше съвсем вярно. В мислите й непрекъснато се намесваше и един друг висок мъж с тъмна коса.
Къде ли беше Шоу сега?
67
Реджи току-що беше подминала град Лийвсдън и пое по завоите към имението, когато слънцето потъна зад притъмняващите облаци. Ако не друго, поне метеорологичните условия отговаряха на настроението й. Тя влезе през портала, паркира колата си, дълбоко си пое дъх и влезе в къщата.
Беше се обадила предварително, за да каже кога ще пристигне, и в библиотеката вече я очакваха професорът, Уит, Лиза и Доминик. Докато вървеше по коридора, тя видя и Найлс Дженсън — нейния колега, когото Шоу беше зашеметил във вилата в Прованс. Реджи му подхвърли телефона, който Шоу му беше взел.
— Как е? — попита тя и посочи голямата синина на лицето му.
— Все едно ме блъсна някакъв проклет танк — отговори Дженсън.
— Мисля си, че горе-долу това е станало.
Тя отново изпълни дробовете си с въздух, за да се успокои, и отвори вратата на библиотеката. Всички се бяха настанили от едната страна на дългата маса. Тя седна срещу тях и търпеливо им преразказа всичко, което си спомняше от времето на престоя в Горд, преди да им докладва за дните след това, прекарани с Шоу.