Той стигна до протока Бел и се загледа във водата, която представляваше най-прекият път към Европа за корабите, идващи от плавателния канал Сейнт Лорънс или от пристанищата на Големите езера. В продължение на десет месеца от всяка година мъглите, бурите и ледовете правеха този проток един от най-опасните за навигация в света. Но в протока имаше и чудни гледки. Понякога можеха да се видят гърбати китове, които изпълняваха впечатляващи скокове, или блуждаещи айсберги, откъснати от глетчерите на Гренландия и докарани до тук от Лабрадорското течение, които започваха да се разпадат с оглушителен плясък в по-топлите води близо до брега. А и остров Бел, чието френско име носеше целият проток, наистина си заслужаваше името „красив“. Той се намираше в източния край на протока, приблизително по средата между Лабрадор и Нюфаундленд, които заедно образуваха едноименната канадска провинция.
Красота насред нищото, помисли си Кукин. За кратко беше повярвал, че е открил красота и в Прованс. Една жена, която го беше очаровала и дори омагьосала; жена, която си мислеше да задържи за повече от една нощ, без да оставя след нея кървава касапница. И все пак точно тази красота едва не беше сложила край на живота му. Затова тлеещата ярост на Кукин беше подклаждана от чувството, че е бил предаден — макар че в действителност жената не му дължеше никаква вярност.
Той се изкачи на върха на един хълм, от който водата зад него и земята пред него изглеждаха равни, докъдето стигаше погледът. Наричаха Нюфаундленд просто „Скалата“. В далечното геоложко минало източният му край се беше откъснал от Северна Африка. Последната ледникова епоха беше остъргала почти цялата почва от югоизточния му бряг, така че на него беше останала предимно скала — оттам и този прякор. Лабрадор, най-източният регион на Канада, беше с приблизително три пъти по-голяма площ от Нюфаундленд, но с деветдесет и пет процента по-малко население. Технически погледнато, климатът му се определяше като полярна тундра и по бреговете наистина обикаляха полярни бели мечки, а броят на северните елени карибу беше двайсет пъти по-голям от този на хората. Тук Кукин имаше богат избор от високи планини, които да изкачва, безлюдни заливи, в които да лови риба, гола тундра, която да прекосява на ски, и зашеметяващо сурови фиорди, изрязани в скалата от трионите на глетчерите, които да разглежда. Склоновете често бяха опасно стръмни, а подводните течения — бързи.
Кукин се прицели с пушката си, като се взираше през оптичния мерник, произведен от „Карл Цайс“ — същото предприятие, което беше снабдявало армията на Третия райх. Разполагате с всичко, което един опитен стрелец може да очаква — включително снайперски прицел с разширен диапазон за коригиране, херметично затворен и запълнен с азот срещу изпотяване.
В лова на едър дивеч се приемаше, че от куршумите се изисква ударна сила от 1400 джаула. За най-големите животни като лосовете например това изискване беше още по-високо — приблизително 2000 джаула при стрелба от петстотин метра разстояние. Кукин използваше заострени куршуми с конусовидна опашка и тегло от девет грама, способни да повалят всяко животно, което се придвижва на четири копита, и със сигурност всеки човек на два крака.
Пушката му беше изработена по поръчка. Беше олекотена, за да се носи и вдига по-лесно, и Кукин се беше преборил с егото си, за да избере донякъде по-малка огнева мощ, защото това означаваше по-малък откат и съответно по-голяма точност. Не беше пожалил средства за най-добрата цев, защото тя беше основен фактор за изпълнението на единствената задача на едно оръжие: да улучи избраната цел.
Дребният койот се движеше на около двеста метра от него, а енергичната му походка бързо го носеше по равната земя. Кукин си помисли, че е твърде рано за животното да търси храна, но може би не беше така. В тази пустош най-доброто правило беше да убиваш всеки път когато имаш възможност. Той реши, че койотът вероятно е женски, докато разглеждаше дребния му гръден кош през оптичния мерник.
Кукин легна по корем на земята, като остави тежестта на оръжието да падне на лактите му. После се приготви, като стисна приклада и корпуса на пушката, но отпусна мускулите си. Това беше вълшебното правило на успешните снайперисти и ловци от далечно разстояние — здрав, но отпуснат хват, плитко дишане и забавен сърдечен ритъм, които да елиминират всяка евентуална вибрация. Прикладът на оръжието беше плътно притиснат в бицепса му, а показалецът му се отпусна на предпазителя и оттам на тънката метална извивка на спусъка. Когато го дръпнеше, нажеженият куршум мигновено щеше да излети от дългата цев, набразден от силата на експлозията. Миниатюрният метален куршум щеше да прекоси разстоянието между човека и животното около шест пъти по-бързо, отколкото ако беше сложен на седалката на реактивен самолет.