— Абсолютно нищо.
Той подписа сметката, двамата станаха и си тръгнаха. Вечерта все още беше топла, поне по лондонските стандарти, но Реджи вече съжалявате, че не си е взела пуловера. Шоу забеляза, че е настръхнала от студ, свали си сакото и я паметна. Беше й дълго като рокля.
— Петдесет и шести номер? — попита то тя, като опипа плата.
— Нещо такова. Как са ти краката?
— Зависи къде отиваме.
— Хотелът ми е натам. Десет минути с такси.
Тя изглеждаше стресната.
— Твоят хотел?
— Или може да отидем у вас.
— А защо трябва да бъде едното от двете?
— Може да отидем и на друго обществено място, за да си говорим, като се надяваме никой да не ни чуе.
Реджи си помисли за сексуалните маниаци, които живееха на горния етаж.
— При мен е доста шумно — каза тя.
— При мен е тихо.
— Какъв е този хотел?
— Хотел „Савой“. Наскоро го откриха след основен ремонт. Има страхотна гледка към реката. Много е хубаво.
— Нали веднъж ми каза, че съм прекалено отворена. Да дойда в хотелската ти стая в толкова късен час попада точно в тази категория.
— Тогава да, сега е различно. Можем да хванем такси. Намира се на „Странд“.
— Знам къде е „Савой“, по дяволите.
— Тогава да тръгваме.
Един опитен таксиметров шофьор бързо ги прекара покрай „Пикадили“, мина по „Хеймаркет“, заобиколи Колоната на лорд Нелсън и армията му от гълъби и излезе на „Странд“.
— Винаги съм се чудел защо единственото място в цяла Великобритания, където се кара отдясно, е малката уличка към входа на хотел „Савой“ — отбеляза Шоу.
— Защото предният двор на хотела е бил прекалено тесен и каретите не са можели да спират пред входа, ако минават отляво.
Шоу я погледна развеселен.
— Какво? — попита остро тя. — Все пак съм англичанка.
Двамата минаха през фоайето, изкачиха се по едно стълбище и взеха асансьора до стаята на Шоу. Той затвори вратата след тях, остави ключовете на масата и направи знак на Реджи да седне на един стол, а той се отпусна на ръба на леглото.
— Проклети високи токчета — каза тя, свали си обувките и се зае да разтрива краката си, които вече туптяха болезнено. — А сега какво?
— Сега ще си поговорим за оцеляването.
— Твоето или моето?
— И двете, ако имаме късмет.
— Не знам дали само така ми се стори, но според мен твоят шеф не гореше от желание да работим заедно. По-скоро изглеждаше така, все едно искаше да ни арестува.
— Дали е имал основание?
Чертите на Реджи малко се изопнаха.
— Не смятам да мисля вместо него.
Шоу отвори сейфа в стаята си, който беше в дъното на един шкаф, и извади папка. После разлисти няколко страници.
— Фьодор Кукин. Проверих го.
— Можех да ти спестя този труд. Имаме много информация за него.
— Хората смятат, че е мъртъв. Според официалната информация е убит в някакъв бунт в Украйна, години преди падането на Берлинската стена.
— Внимателно организирана стратегия за бягство. И много други са успели.
Шоу вдигна поглед от папката.
— Много други? Интересна фраза. Какво точно правите в Хароусфийлд с твоите другари по оръжие?
— Нещо, за което не мога да ти разкажа. В никакъв случай.
— Ще се наложи да разкажеш на някого.
— Защо? Вече си казал на шефа си за нашето място?
— Не съм казвал нищо на никого. Но сега ти казвам, че този път може да имаш нужда от приятел.
— Ти ли си този приятел? — изсумтя тя.
— Не казвам, че съм аз. Не знам достатъчно, за да преценя дали искам да съм ти приятел или не.
— Тоест може да се озовеш от противниковата страна?
— Просто ми разкажи.
Реджи се изправи и закрачи напред-назад с босите си крака, като свиваше пръстите си по мекия килим, за да раздвижи схванатите си мускули.
— Не е толкова просто. Нищо не е толкова просто, Шоу.
— Сама си го правиш по-трудно.
— О, я стига! Това не е никакъв довод и ти много добре го знаеш.
— Може и така да е, но вече не мога да измисля как да те убедя да ми вярваш. Надявах се, че съм спечелил доверието ти още в Горд.
— Тогава да, сега е различно — отвърна тя със собствените му думи.