Макар че беше късна пролет, духаше пронизващ вятър. Реджи вдигна ципа на протритото си кожено яке, което преди беше носил по-големият й брат. Макар че беше само на дванайсет години, когато напусна този свят, той беше доста висок и якето му я обгръщаше като пашкул. Смъртта му я беше разтърсила. Все още се чувстваше емоционално нестабилна — като пропукано стъкло, което може да се пръсне на парчета при следващия удар.
След като повървя около половин километър, тя бутна вратата на една постройка, която преди бе служила като оранжерия. Миризмата на торф и изгнили растения проникна в ноздрите й, макар че тук от десетилетия не беше влизал градинар. Реджи заобиколи парчета натрошено стъкло и дъски, които бяха паднали от покрива. Сенките във всички посоки ставаха все по-дълги. Вятърът се промъкваше между пукнатините в прозорците и стените, разлюляваше паяжините и свистеше сред разпадащите се останки от един отдавна загинал градинарски рай.
Реджи стигна до двойната врата, разположена под ъгъл в единия край на постройката. Отключи тежкия катинар с ключа, който си носеше, отвори вратите и дръпна шнура на крушката, която висеше от тавана. След миг тунелът се освети от мътно сияние. Вътре се носеше силна миризма на мокра земя, от която за момент й прилоша. Тя стъпи на гола пръст и продължи надолу по тунела, който се спускаше под ъгъл от двайсет градуса в продължение на петнайсетина крачки. Не знаеше нито кой, нито защо го е изкопал, но в момента вършеше добра работа.
Стигна до дъното, където няколко матрака бяха изправени на тясната си страна и подредени един пред друг. До голата стена имаше малка масичка. На масичката имаше купчина листове и малък вентилатор на батерии. Реджи взе най-горния лист и го закачи с щипка на кордата, опъната между двете странични стени на тунела. До листовете имаше няколко чифта антифони и предпазни очила. Тя окачи антифони на врата си и си сложи очила.
На листа беше отпечатан тъмен силует на човек с очертани около него черни концентрични кръгове. Реджи отстъпи десет крачки назад, обърна се, извади пистолета си от кобура на колана, провери пълнителя, закри ушите си с антифоните, зае предпочитаната си поза за стрелба, прицели се и изпразни целия пълнител. Острата миризма на барут опари ноздрите й. От ударната вълна измежду старите дъски на тавана се посипаха парченца пръст. Тя се разкашля, размаха ръка, за да разпръсне дима и праха, и отиде до мишената, за да провери какво е улучила, като по пътя включи вентилатора. Перката лениво се завъртя, но й трябваше доста време, за да проясни въздуха. Условията за тренировъчна стрелба определено не бяха първокласни.
Седем от единайсетте изстрела бяха попаднали там, където искаше — в тялото. Ако целта беше истински човек, всички щяха да засегнат жизненоважни органи. Два от останалите бяха попаднали в главата — отново там, където се беше прицелила. Един от изстрелите беше на милиметър извън целта. Последният беше пропуснал на неприемливо разстояние.
Тя смени листа, презареди пистолета си и стреля отново. Десет от единайсет. Отново. Единайсет от единайсет. Отново. Девет от единайсет. Въпреки усилията на вентилатора тунелът беше изпълнен с гъст дим.
— По дяволите! — изруга Реджи, докато кашляше и размахваше ръце.
Нищо чудно да не беше улучила последните няколко пъти просто защото не можеше да диша или дори да вижда проклетата мишена. Реджи тежко закрачи обратно по тунела, като си мислеше, че е крайно време да си направят истинско стрелбище — но освен това разбираше, че тунелът е единственото място, откъдето изстрелите нямаше да достигнат до чужди уши, които на свой ред да отнесат въпроса до местните полицейски власти. От изкуфелите академици не се очакваше да се занимават с огнестрелни оръжия.
Когато стигна до оранжерията, Реджи с изненада откри Уит, който я чакаше там.
— Предположих, че си долу — каза той. — Е, във форма ли си?