— Защото не искам непрекъснато да се озъртам да видя дали този тип не ме следи.
Реджи го погледна изпитателно.
— Това ли е единствената причина?
— Нека да не избързваме.
— Но ти смяташ, че някой от нашите е бил готов да те убие. Как ще действаме по тази линия? Няма да ти помагам да отмъщаваш на колегите ми.
— Дори ако наистина са планирали да ме убият?
— Както сам каза, нека да не избързваме — отговори хладно тя.
— Хароусфийлд — каза Шоу.
— Какво?
— Заведи ме там.
Реджи изглеждаше шокирана.
— Какво?
— Заведи ме там.
— Да не си полудял? Какво искаш, да вляза най-тържествено и да кажа: „Здравейте всички, това е Шоу. Всъщност не знам кой е той, по дяволите, но хайде да пием чай и да се държим прилично“?
— Ти сама измисли обяснение.
— Сигурно се шегуваш.
— Не, говоря съвсем сериозно.
— А ако откажа?
— Ще се обадя по телефона и ще ви оставя да се оправяте сами. И всички заминавате по дяволите.
Тя бавно се направи и го погледна с гняв.
— Наистина ли можеш да ми го причиниш? След всичко, което се случи на това легло? И в банята?
— Какво е първото правило в тъй наречената наша работа поради липса на по-подходяща дума? Всичко лично остава отвън. Само аматьорите забравят това правило — или може би така и не са го научили.
— Значи ме изчука просто за забавление? А сега ме заплашваш? Копеле мръсно…
Тя посегна да го удари, но той хвана ръката й.
— Реджи, явно не разбираш, че аз рискувам живота си, за да ти помогна. Има много по-голяма вероятност той първо да се добере до теб и твоите хора. Предлагам ти да направя всичко по силите си, за да го спра. Но за да имам шанс да успея, ще трябва да ми се довериш. Не се отнасям несериозно към случилото се в тази стая. И ако това обяснение не ти харесва, давай — удари ме. Но ме удари с всичка сила. Защото няма да имаш друга възможност.
Той пусна ръката й и зачака.
В продължение на няколко дълги мига двамата се гледаха в очите.
Най-сетне Реджи каза:
— Приготвяй се. Трябва да се прибера, за да се преоблека. А ти ще ме заведеш на истинска английска закуска, преди да се появя в проклетия Хароусфийлд и всичко да отиде по дяволите.
75
Шоу изпи три чаши кафе, а Реджи погълна вероятно най-голямата закуска в живота си.
— От секса ти се отваря апетит, така ли? — попита той.
— Не е от секса.
— А от какво?
— От чувство за вина.
— Няма за какво да се чувстваш виновна.
— Може би при теб е така. Аз имам колкото си искаш причини.
Двамата взеха метрото до нейния апартамент, където Шоу изчака долу, докато тя се качи и се преоблече с бели джинси, дънкова риза и обувки с равни подметки. След това взеха миниатюрната й кола от гаража и поеха към Лийвсдън. Главата на Шоу опираше в тавана, а коленете му бяха притиснати в таблото. Реджи изглеждаше доволна от факта, че очевидно не му е удобно.
Докато минаваха по алеята, която водеше към старите колони близнаци, тя каза:
— Шоу, наистина се чувствам притеснена.
— Просто си поеми въздух и продължавай да караш.
Те паркираха пред къщата и слязоха. Шоу усещаше погледи върху себе си, докато се приближаваха към входа. Вратата се отвори, преди Реджи да посегне към бравата.
Беше Уит, който изглеждаше готов да застреля и двамата.
— Не мога да повярвам, че го доведе тук. Да не си се побъркала, по дяволите?
Шоу отговори вместо нея:
— Тя нямаше избор. Трябваше да дойда или аз, или ченгетата.
— Как изобщо разбра за това място?
— Вече трудно се пазят тайни.
— Уит — обади се Реджи. — Всички трябва да седнем и да си поговорим.
— Този път прекали — отговори той и посочи към Шоу. — Той ще унищожи всички ни.
— Помисли малко, Уит — каза Шоу. — Ако това беше целта ми, защо изобщо да идвам? Можех просто да изпратя полицията.
Уит погледна към него, после към Реджи и отново към него.
— Тогава какво търсиш тук, по дяволите?
— Искам да ви помогна.
— А, да. Ти си добрата фея, която носи всякакви вълшебства на послушните момчета и момичета, така ли?
— Всъщност не ме интересува какво мислиш. Дойдох да говоря с хората, които управляват тази „организация“, а това не ти си. Така че или ме пусни да вляза, или се опитай да ме спреш.