— Какво е най-новото, което имаш за нея? — попита Кукин.
— Мога да ти кажа, че преди няколко седмици е била в Париж.
Кукин се наведе в очакване.
— И?
— Няма друго. Няма хотел. Няма покупки на храна с кредитна карта. Или използва само пари в брой, или се храни от кофите за боклук. Не е останала дълго. На следващия ден си е тръгнала от Париж и се е върнала в Щатите. Лично проверих резервацията за полета и допълнителната документация. Освен това същия ден е записана от една охранителна камера на летище „Шарл дьо Гол“.
— Значи се е върнала в Сан Франциско?
— Не. Във Вашингтон. Проверих авиокомпаниите, влаковете, автобусите и компаниите за автомобили под наем от този град, но не открих нищо. Не е изключено да е използвала фалшиви документи с друго име, но според мен все още е там.
— Но отново не е на хотел?
— Не. Може би има друг приятел, при когото е отседнала.
— Може би — каза замислено Кукин.
— Относително погледнато, Вашингтон не е толкова голям град. Мога да изпратя няколко от моите хора, за да проверят дали няма да се покаже на място.
Кукин вече клатеше глава.
— Не. Няма нужда. Оттук нататък аз поемам преследването.
Събеседникът му се изправи.
— Ще продължа да ти изпращам допълнителна информация, ако постъпи такава. Заредил съм маркери в системата. Ако тя си купи билет за самолет, наеме кола, използва кредитната или дебитната си карта или включи джипиеса на телефона си, веднага ще разбера, а съответно и ти.
След като мъжът си тръгна, Кукин седна и се замисли. В действителност имаше няколко отделни неща, на които трябваше да посвети вниманието си. Беше свикнал, макар че обичаше да се съсредоточава върху една задача, а останалите да следи според приоритета. Но все пак понякога човек не получаваше точно това, което иска.
Във всеки случай най-важното беше тази Кейти Джеймс. Тя беше единствената връзка, с която разполагаше. Трябваше да я открие.
79
Минаха два дни. Шоу беше изследвал всеки сантиметър от Хароусфийлд, беше наблюдавал как екипът преследва следващата си цел и беше разговарял дълго и подробно с професор Малъри, Лиза, Реджи, Уит и Доминик. Дори беше слязъл в подземното стрелбище заедно с Реджи, където видя как тя улучва мишената в повече от деветдесет процента от всички случаи дори когато между нея и очертания силует имаше плътна димна завеса.
— Впечатлен съм — отбеляза той, когато отново излязоха на чист въздух. — Как го правиш?
— Запомням къде е мишената.
— Е, в истинския живот мишените почти никога не са неподвижни.
Докато се прибираха в къщата, двамата минаха покрай гробището. Шоу спря пред гроба на Лора Р. Кемпиън.
— Роднина ли ти е? — попита той.
Реджи му беше казала фамилията си.
— Съмнявам се.
— Често ли идваш тук?
— Вероятно по-често, отколкото трябва — призна тя.
Реджи седна на старата скамейка. Шоу застана до нея.
— Значи идваш и гледаш гроба на една жена, с която може би имаш роднинска връзка, а може би не? Така ли се грижиш за душевното си здраве?
— Не се заяждай. Всеки си има странности.
— Добре, ами тези, за които знаеш, че са ти роднини?
— Какво искаш да ти кажа? — попита доста остро тя.
— Живи ли са?
— Не. А как са твоите деца? Оправи ли се онзи проблем със сина ти в Щатите?
— Първият ми спомен е за една дебела стара монахиня в сиропиталището. И никога не съм бил женен. Нямам деца.
— Истината ли ми казваш този път?
— Да.
— А онзи гроб до Франкфурт? На Ана?
Шоу кимна към гробището.
— Поне я познавах.
Реджи също се обърна натам.
— Както ти казах, всеки си има странности. Но бих искала да разбера повече за нея.
— За коя? За жената от моя гроб или за тази?
— И за двете.
Шоу извърна поглед, като проследи как една птица се носи по вятъра.
— И какво е станало с твоето семейство?
— Умряха — отговори тя рязко. После добави по-меко: — Просто умряха. — Погледна го и добави: — Хората умират, нали знаеш? Във всяка секунда от всеки ден. — Изражението й се промени и тя смени темата: — Е, какво научи за нас досега?
— Имате късмет, че сте живи.
Реджи се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?