Честно казано, Кейти нямаше представа кога точно се беше влюбила в него. Очевидно се беше случило, преди той да я изостави в Цюрих. Може би в онази последна вечер във Висбах, в Германия — пред гробището, където беше погребана Ана. Той не беше в състояние да отвърне на чувствата й — не и в онзи момент. А може би никога.
Тя отново се загледа в снимките на стената. Какво щеше да стане, ако не си беше тръгнала от ресторанта толкова рязко? Но и той не се беше опитал да я спре и да я накара да се върне на масата. Ако само беше излязъл след нея, тя щеше да се върне — защото изпитваше отчаяна нужда отново да поговори с него. Но тя се беше отдалечила по улицата, а той не я беше последвал.
Кейти застана до прозореца и погледна навън. Виждаха се минувачи, най-вече двойки, хванати за ръка. Долиташе смях. С рев мина една кола, която се движеше прекалено бързо за тесните улици в този жилищен квартал. Кейти нямаше представа колко дълго ще остане тук. Нито къде ще отиде след това.
Тя извади телефона от джоба си и си помисли отново да се обади на Франк, за да провери дали не знае нещо ново за Шоу. Показалецът й се поколеба над клавиатурата, но не натисна бутоните.
Каза си, че няма никакъв смисъл. Да се измъчва в преследване на една незначителна вероятност със сигурност не беше конструктивно решение. Вместо това тя си легна с потискащата увереност, че и утрешният ден няма да бъде с нищо по-добър от днешния.
84
— Ситуацията ми беше съвсем ясна — отбеляза Франк. — Е, с изключение на изстрела, който ме улучи. Изпратих твоята снимка и снимката на жената на гарата, както бяхме говорили. Така разделихме четворката ви на двете желани конфигурации, защото ирландецът беше неуправляем. Ти сложи джипиес чипа в телефона, който беше взел от един от техните хора, прекоси морето с корабчето, изкара още информация от нея и накрая й даде телефона. После я оставихме да се оправи, ти я проследи до техния щаб и проникна в него. Проста работа.
— Забрави да споменеш, че ти докладвах.
— Да, знам. Но вече си там от няколко дни. Така че докладвай отново.
Шоу му разказа за всичко, което беше чул и видял през последните четирийсет и осем часа.
— Значи наистина работят отдавна — каза замислено Франк и бръсна една прашинка от измачканото си сако. — Знаеш ли, ние от известно време подозирахме, че се случва нещо подобно.
— Как така? — изненада се Шоу.
Франк се забави с отговора, докато отвори минибара в стаята, който беше скрит в един шкаф, и извади една кока-кола. Той отвори бутилката и отпи.
— Мъртви нацисти — каза той.
— Какво?
— Е, от наша страна така и не беше потвърдено, че наистина са нацисти, но през последните пет-шест години имаше цяла поредица от деветдесетгодишни мъже, които тайнствено напускаха този свят на най-различни места. И някои от тях бяха в Южна Америка, където най-често са емигрирали висшите офицери от Третия райх, след като Хитлер се е самоубил в онзи бункер.
— А защо изобщо сте следили какво се случва с тях?
— Защото някои от тях след това са се замесили в разни дейности, които са адски близо до нашата сфера на действие. В два от случаите проследихме биографията им още от Берлин. Но те вече бяха мъртви, така че нямаше голям смисъл да продължаваме да се занимаваме с тях. Ако случаят наистина е такъв, браво на тези момчета и момичета, че са смачкали онези отрепки.
— Браво за това, че са взели закона в ръцете си?
— Браво за това, че се грижат да има справедливост там, където я няма. Ние правим горе-долу същото, Шоу.
— Ние никога не получаваме заповед да убием някого.
— Нали не си мислиш, че всички онези хора, които откриваме и предаваме, наистина получават справедлив съдебен процес?
— Знам, че не е така.
— Тогава да се заемем с по-належащи въпроси. Какъв е проблемът сега?
Шоу му разказа за ултиматума на Малъри.
— Или Реджи ще дойде с мен, докато издирвам Кукин, или те ще разкрият и нас.
Франк довърши кока-колата си.
— Само това ли е? Тогава не виждам никакъв проблем. Вземи я със себе си, какво толкова?
Долната челюст на Шоу увисна.
— Не искам да се влачи с мен, докато преследвам онзи кучи син. Прекалено опасно е.