Робърта Маккормик. Трябваше да си е вкъщи, но всъщност беше в Кабул, на хиляди километри от там. Току-що го беше видял с очите си. Живееше в Джорджтаун, на север от Ар Стрийт — точно извън периметъра, който Кукин беше определил за хората си. Съпругът й беше починал, а децата й бяха пораснали. Живееше сама.
Но може би точно в момента домът й не беше съвсем пуст.
88
Светлините в помещението се включиха автоматично, когато Реджи и Шоу влязоха вътре.
— Господи! — възкликна тя.
— Все едно съм се върнал във времето на Студената война — каза Шоу.
— Мамка му, не е за вярване! — обади се Франк в слушалката. Беше видял това, което виждаха те, през камерата на гърдите на Реджи. — Този тип има сериозни проблеми.
— Мислиш ли? — подхвърли Шоу, докато разглеждаше съветското знаме, старите шкафове, очуканото бюро и кантонерките. — Реджи, обиколи цялата стая, за да може Франк да запише всичко.
Тя се подчини, като се доближаваше максимално до всеки предмет.
Шоу отвори един от шкафовете и видя униформата, която Кукин беше носил като офицер в КГБ. След това претърси кантонерките и извади документи, които показваха някои от зверствата, извършени от Кукин с невинни мъже, жени и деца. Реджи улови всичко с камерата си.
А след това намериха прожекционния апарат и ролката. Отне им няколко минути да я включат. После филмът започна и двамата онемяха. Дори Франк не каза нито дума. Най-сетне Реджи спря машината.
— Не мога да гледам повече — каза тя, докато лицето на убитото дете избледняваше на екрана.
Шоу се обърна към нея и видя сълзи в очите й. Той върна апарата на мястото му, но прибра лентата в чантата си.
— Трябва ли ни още нещо, Франк? — попита той.
— Не — отговори Франк със свито гърло. — Готови сме.
Няколко минути по-късно Шоу и Реджи вече вървяха по улиците на Монреал. Една кола мина да ги вземе и ги откара в невисока административна сграда, където ги очакваше Франк.
Тримата поседяха в мълчание няколко секунди, свели поглед към ръцете си.
— Накрая Шоу вдигна очи.
— Добре, потвърдихме много неща. Този човек е психопат — не че някога сме се съмнявали в това.
— Но открихме ли нещо, което може да ни помогне да се доберем до него? — попита Реджи.
Шоу се обърна към Франк.
— Какво става с Алън Райс?
— Самолетът се върна от Франция. Това знаем със сигурност. Кацна на летището в Монреал, но нито Райс, нито Кукин бяха в него. Райс не е нито в дома си, нито в офиса или на друго място, за което знаем. Или е мъртъв, или по-вероятно се укрива. За да продължим издирването, трябва да уведомим местните власти, а ние нямаме такова желание. Поне засега. Това по-скоро може да усложни задачата ни, отколкото да я улесни.
— Значи не можем да използваме Райс? — попита Реджи.
— Изглежда, че нямаме друг избор, освен да се заемем с Кукин.
— Но къде е той? — попита тя. — Поехме риска да проникнем в апартамента му, но всъщност не попаднахме на нищо, което да ни помогне да го открием.
Шоу и Франк се спогледаха.
— След Франция няма никаква следа от него — каза Франк. — Както знаете, самолетът му е частен, така че е възможно изобщо да не е напускал Франция или пък да е спрял някъде по пътя към Канада. Откакто е кацнал тук, вече не е изпитал. Но той лесно може да наеме друг самолет под фалшиво име.
— Значи може да е навсякъде — каза Реджи.
— Да, но вече имаме доказателства за службата му в КГБ в Украйна — изтъкна Франк.
— Ние вече знаехме за това — възрази Реджи. — Не съм адвокат, но не ми се вярва някой съд да приеме нашите доказателства, защото съм почти сигурна, че проникването с взлом не е законно.
— Права е — съгласи се Шоу.
Франк не изглеждаше съвсем убеден.
— Може би е така, а може би не. Според мен кучият син може да бъде съден за военни престъпления в Хага, а техните правила за събиране на доказателства са малко по-различни. А и нещата все още са в апартамента му. Можем да подхвърлим идеята на канадската полиция или на Интерпол и те да повторят претърсването, но снабдени с всички необходими съдебни заповеди за обиск.