— Няма значение — отговори Кукин. — Сега е при мен. Искам теб и жената.
— Мога да говоря само за себе си.
— Ти и жената — повтори Кукин.
— И ще пуснеш Кейти? Да, добре. Ще дойда. Но само аз.
— Ако си сам, не си прави труда. Приятелката ти няма да бъде жива, за да те посрещне.
— Казвам ти, че не знам къде е тя.
— Тогава ти предлагам много сериозно да се опиташ да я откриеш.
— А ако не успея?
— Аз имам една кутия, мистър Шоу. Останала ми е от миналия ми живот в родината. Тази кутия съдържа някои много убедителни инструменти. Всъщност съвсем скоро ги използвах върху един друг познат. Трябва да ти кажа, че това явно не му допадна. Аз не отварям често малката си кутия, но ще го направя за твоята приятелка, ако не изпълниш това, което ти кажа. Ще запиша работата си на видео и ще ти го изпратя.
— А ако я намеря? Какво да правя тогава?
— Ще ти се обадя на този номер след два часа.
— Това не е достатъчно време.
— След два часа — повтори Кукин. — Тогава ще ти кажа точно как и кога ще се случи всичко. И силно те съветвам никой освен теб и „Джейни“ да не научава за този разговор. Обратното ще бъде безплодно, но за сметка на това ще осигури на твоята приятелка възможно най-болезнената смърт, на която съм способен. Ти видя онези хубави снимки в подземието на църквата. Значи знаеш какво мога.
— Слушай…
Но Кукин беше прекъснал връзката. Шоу се вторачи в телефона така, сякаш беше граната с издърпан предпазител, върху която трябваше да се хвърли с цялото си тяло, за да спаси всички останали. Но не беше граната, а телефон. И той очевидно не можеше никого да спаси. А Реджи? Не можеше да поиска това от нея. И нямаше да го направи.
Когато Кукин се обади отново, щеше да му каже, че е открил Реджи. Щяха да уговорят срещата. Той щеше да отиде сам, да измисли някакво извинение и да направи всичко по силите си, за да измъкне Кейти жива. Не можеше да измисли нищо по-добро.
Някой почука на вратата и той вдигна поглед.
— Да? — каза той, а гласът му потрепери дори при тази единствена дума.
— Реджи е. Може ли да поговорим?
По дяволите.
— Мислех да си лягам — отговори той.
— Моля те.
Шоу се поколеба, но най-сетне отвори вратата и направи знак на Реджи да влезе. Тя любопитно го погледна.
— Добре ли си? Изглеждаш така, все едно всеки момент ще повърнеш.
— Нищо ми няма.
Тя седна на един стол, а той на канапето.
— Какво става?
Реджи започна да говори нещо, но той не я слушаше. Знаеше, че Кукин е твърде умен, за да успее срещу него с толкова прост план. Той щеше да поиска доказателство, че и Реджи идва. Щеше да настоява да говори с нея. Шоу никога нямаше да получи възможност да спаси Кейти, освен ако…
— Шоу? Шоу?
Той вдигна поглед и видя, че Реджи е застанала до него и го побутва по рамото.
— Да? — попита объркано той.
— Не чу нито една проклета дума от това, което ти казах, нали?
— Съжалявам. Виж, просто моментът не е подходящ.
Реджи забеляза телефона, който Шоу продължаваше да стиска в ръката си, и го погледна подозрително.
— Какво става? — попита настоятелно тя.
— Нищо не става.
Тя приклекна пред него и отпусна ръце на коленете му.
— Не, става нещо и ти ще ми кажеш какво.
Шоу почти не можеше да говори. В съзнанието му горяха образите на Кейти и Кукин.
— Няма нищо. Аз ще се оправя.
— С какво ще се оправиш? — подскочи тя.
— Ще ме оставиш ли на мира, моля те?
— Той е, нали?
— Кой?
Тя сграбчи масивните му рамене и ги разтърси.
— Господи! Кажи ми.
Шоу рязко се изправи, при което тя падна назад, и се отдалечи.
— Казах ти, че аз ще се оправя.
Тя се изправи и го последва.
— Как?
— Ще измисля нещо.
— Той е хванал някого, нали? Някой, на когото държиш?
Шоу бързо се завъртя към нея, а в съзнанието му се вихреха ужасни подозрения, нито едно от които нямаше смисъл.
— Откъде… — започна той.
— Предположих — прекъсна го Реджи. — Не мисля, че си способен да се страхуваш за себе си. Значи трябва да е някой друг. Как е успял?
Шоу се отпусна на ръба на леглото.
— Не знам.
— Кой е?