— Казва се Кейти Джеймс.
— Чувала съм за нея.
— Тя е журналистка.
— Да, точно така. Значи той я държи в плен? Сигурен ли си?
— И още как.
— И какво иска?
— Мен — отговори той, поколеба се и облиза устни. — И теб.
— В комплект?
— Казах му, че не знам къде си.
— Но той не ти повярва, нали?
— А ти как мислиш?
— Добре, къде и кога?
— Реджи, дори не говори за това.
— Аз вече говоря за това, Шоу.
— Няма да ти позволя да го направиш.
— Шегуваш ли се? Това беше най-доброто, което можеше да стане!
— Какво? — попита шокирано той.
— Нямам предвид за твоята приятелка, съжалявам за нея — каза бързо тя. — Но иначе никога нямаше да открием Кукин. А сега той сам ни кани да отидем при него. Това е нашата възможност да го заловим. Най-добрият ни шанс.
— Това не беше покана, Реджи. Той ще ни убие.
— Не, той ще се опита да ни убие — поправи го тя. — А ние ще направим същото с него.
— Е, като се имат предвид обстоятелствата, според мен той има по-добри шансове.
— Ние няма да имаме друг шанс.
— Осъзнаваш ли, че ако дойдеш с мен, най-вероятно ще бъдеш убита по някакъв особено садистичен и болезнен начин? Чуваш ли какво ти говоря? — Той посочи към вратата. — Просто излез и не се връщай.
Вместо това Реджи седна до него.
— Сигурно мога да кажа нещо забавно, за да ти покажа, че не ме е страх, въпреки че не е така, но вместо това ще ти кажа истината.
Това привлече вниманието на Шоу. Той се обърна към нея.
— Една част от мен иска никога повече да не види Кукин, Шоу. Никога повече. През цялото време го виждам в съзнанието си. Когато се събудя, той е там. Когато погледна през рамо, той ме следва. Онази нощ бях на един миг от смъртта. Видях очите му. В тях нямаше нищо. Все едно бях някакво насекомо. Той изобщо не ме забелязваше. Нито един нормален човек не може да се мери с него.
— И въпреки това искаш да дойдеш?
— Не мога да продължавам да живея, докато той диша. Това е. През целия си живот никога не съм искала нещо по-силно. Готова съм да го убия с голи ръце. Ще трябва той да ме убие, защото нищо друго няма да ме спре.
— Той е чудовище.
— Той е поредното чудовище. Не е първият и няма да бъде последният. И някой трябва да се справи с него.
— Защо го правиш, по дяволите?
Тя се изправи.
— Само ми кажи кога тръгваме. Ще бъда готова.
Минаха два часа и телефонът звънна точно на секундата. Шоу беше прав в предположенията си. Кукин поиска да говори с Реджи.
— Здравей, малка Джейни — каза той. — Последната ни среща беше прекъсната. Нямам търпение отново да те видя.
Реджи не каза нищо, а просто подаде телефона обратно на Шоу.
Двамата направиха уговорката. Трябваше да тръгнат на следващия ден. И да не казват нищо на никого.
— Ако не се подчинявате, тя ще умре много преди да стигнеш до нея — предупреди Кукин.
— А откъде да знам, че не възнамеряваш да я убиеш междувременно? — възрази Шоу.
— Давам ти думата си, че ако изпълняваш всичките ми инструкции, ще освободя жената невредима.
— Даваш ми думата си? — повтори невярващо Шоу.
— Думата си на бивш офицер от КГБ.
— Честно казано, това не означава нищо за мен.
— Добре, тогава се кълна в гроба на майка си. Нямам проблем с твоята приятелка. Проблемът ми е с теб и жената.
— Къде и кога?
— Зависи къде сте в момента.
— У вас. В Монреал.
Шоу сякаш чу хлъцване от другата страна на линията и се зарадва, че е успял да го стресне.
— Това опростява нещата — каза след миг Кукин и се зае да му обясни подробностите.
Когато свърши, Шоу прекъсна връзката и се обърна към Реджи.
— Все още ли държиш да участваш?
— Повече от всякога. Неговата арогантност ме вбесява. Той предварително е приел, че сме просто овце, които послушно отиват на заколение.
А не сме ли, помисли си Шоу.
91
Следващия следобед Реджи и Шоу се срещнаха в едно кафене на същата улица, на която беше хотелът им. Шоу погледна часовника си.
— Остава един час — каза той. — Адресът, на който трябва да отидем, е на пет минути с такси.
— Значи преди това ще можем да си поговорим, приятел!