Той продължи да брои секундите, като същевременно се опитваше да определи с каква скорост се движат. Когато започнаха да се спускат, бяха изминали поне осемнайсет хиляди секунди, или пет часа. Ако бяха летели с повече от триста и седемдесет километра в час на север или на изток, бяха прекосили поне хиляда километра. Това означаваше Ню Брънзуик или дори Нова Скотия, макар че, ако бяха изминали много повече от хиляда километра, може би вече се намираха над Атлантическия океан. Но според Шоу не бяха пътували право на изток, ако се съди по ферибота.
Докато пикапът се отдалечаваше от Монреал, а после и от Квебек, се бяха намирали в южния край на водния канал, който прекосяваше тази част от Канада и беше обслужван от фериботен транспорт. Шоу знаеше това, защото преди се беше возил на един от фериботите. Нямаше смисъл да плават с кораб на север само за да се върнат с хеликоптера над същия канал и да продължат на юг или на изток. Ако целта им беше Ню Брънзуик или Нова Скотия, щяха да се качат на хеликоптера на южния бряг и изобщо да не използват ферибота. Фериботът имаше смисъл, ако се пътува право на север — към залива Хъдсън или дори към Северния полярен кръг; или на изток — към Нюфаундленд и Лабрадор.
Когато хеликоптерът кацна и те слязоха, Шоу пресметна, че не са в Полярния кръг; полетът не беше толкова дълъг и не бяха спирали за презареждане с гориво. Не знаеше какъв е моделът на хеликоптера, но за повечето модели пет часа полет с толкова много хора на-борда беше близо до максималната дължина на полета с едно зареждане. Освен това беше твърде топло. Ако трябваше да направи предположение, по-скоро бяха на изток, отколкото на север. И когато двигателят на хеликоптера се укроти и той чу как океанските вълни се блъскат в брега, Шоу стигна до заключението, че или са на брега на Нюфаундленд, или на брега на Лабрадор — което все пак покриваше доста голяма възможна територия. Освен това той все още нямаше абсолютно никаква представа как този факт може да им помогне в настоящата ситуация.
Най-сетне им свалиха качулките и лепенките на устата и всички се огледаха, докато очите им свикваха със светлината. Бяха потеглили от Монреал в късния следобед, а сега здрачът отстъпваше пред мрака на нощта. Шоу пресметна, че е минал един цял ден и повече. Къркоренето на стомаха му го потвърждаваше.
Качиха ги в друг пикап, който потегли в обратна посока на океана.
— Имаш ли представа къде сме? — прошепна Реджи на Шоу.
— Тишина! — каза мъжът, който седеше отпред до шофьора.
Десет минути по-късно пред тях се показаха светлини.
Къщата беше построена от дебели дънери, с покрита веранда и покрив от кедрово дърво. Пред нея бяха паркирани няколко пикапа. Шоу забеляза друга сграда на няколкостотин метра от там, която беше тъмна. В далечината се очертаваха силуетите на планини. Предположи, че това е най-северният край на Апалачите. Беше идвал в този район няколко пъти по работа. Беше страховита пустош и нямаше никакъв шанс да открият полицай, който да стои на някое кръстовище. Тук законът беше това, което казваше човекът с оръжието — или поне с влиянието.
Пикапът спря. Разтовариха ги и ги накараха да влязат в къщата, все още с белезници и вериги. Първият човек, когото видяха вътре, беше Паскал — усмивката му беше толкова широка, че лицето му щеше да се разцепи на две. Вторият беше Алън Райс. Третият беше причината всички да бъдат тук.
В стаята влезе Фьодор Кукин. Беше облечен спортно, с джинси и кадифена риза, и беше обут с дебели работни ботуши. Не се усмихваше в знак на триумф, нито изглеждаше разгневен. Чертите на лицето му бяха непроницаеми. Шоу се почувства по-несигурен, отколкото ако Кукин го беше нападнал. Изражението му демонстрираше самоконтрол и внимателна подготовка. Но за какво?
Следващото лице, което видя, го накара да забрави за Фьодор Кукин.
Беше пребитата Кейти Джеймс, която му се усмихна вяло.
93
Докато гледаше Кейти, Шоу си помисли: Каквото и да стане тук, ще го убия.
Тя се опита да пристъпи към него, но Паскал я спря.
— Добре ли си, Кейти? — попита Шоу.
— Да. Съжалявам.
— За какво съжаляваш? Аз съм единствената причина да те забъркат в това…
Гърмежът беше толкова неочакван, че Райс неволно се приведе и дори Паскал се стресна.
Един куршум беше минал толкова близо до ухото на Шоу, че беше цяло чудо как все още изобщо имаше ухо. Кукин свали оръжието, като погледна първо Реджи, а после и Шоу.