После се изправи и отново набра номера.
— Здравей, Шоу — каза тя.
— Как разбра, че съм аз?
— Обади се преди един час и затвори.
— Откъде знаеш? Номерът ми е скрит.
— Въпреки това разбрах, че си ти.
— Как? Никой друг ли не ти се обажда?
— Не и на този телефон. Дадох номера само на Франк, за да ти го даде.
— Добре — каза бавно той. — Тогава защо не се опита да ми върнеш обаждането?
— За да те оставя сам да решиш. Как си?
— Няма ли да ми се скараш?
— Каква полза?
Това не беше в стила на онази Кейти Джеймс, която познаваше. Тя беше силно емоционална и не криеше чувствата си. Беше и импулсивна — черта на характера, от която Шоу едновременно се дразнеше и се възхищаваше, защото в това отношение беше съвсем различна от него. Или поне от този човек, който той си представяше, че е. Всъщност се оказа, че когато е с нея, можеше да бъде доста спонтанен.
Шоу се изправи и отиде до прозореца, от който се виждаше павираният вътрешен двор на хотела. Нощта се спускаше над Париж.
— Добре съм — каза той. — Ти как си?
— Пак съм на свободна практика. Получих няколко предложения за постоянна работа, но нито едно от тях не ми беше интересно.
— Какви бяха предложенията? От някакви парцали?
— От „Ню Йорк Таймс“, от немския „Шпигел“, дори от „Ролинг Стоун“. Абсолютни парцали.
— Мислех, че искаш да се върнеш в играта.
— Явно не съм искала. Как е Франк?
— Същият.
— Значи явно ти си се върнал в твоята игра.
— Явно — измърмори той.
— Къде си?
— По работа.
— Аз засега съм в Сан Франциско. Как мислиш, кога ще свършиш тази работа?
— Не съм сигурен.
— Не си сигурен дали ще оцелееш при следващата задача? Или нещо друго?
Той не отговори.
— Е, ако искаш да си поговорим, вече знаеш номера ми.
— Кейти?
— Да?
Шоу чу как дишането й се учести.
— Беше хубаво да те чуя.
— Пази се. И не забравяй, че не си длъжен да правиш всичко, което Франк ти нареди.
Тя затвори и Шоу хвърли телефона на леглото.
9
Доминик остави халбата си и потупа Реджи по ръката.
— Извинявай, Дом — рече засрамено тя. — Какво каза?
Двамата бяха в един ресторант на няколко пресечки от нейния апартамент в Лондон, но умът й се беше отнесъл нанякъде.
— Уит е говорил с теб за задачата.
— Чакаше ме пред стрелбището. Той ли ти каза?
— Всъщност аз му дадох идеята да говори с теб.
— Защо с мен? Можеше да отиде направо при професора.
— Професорът и Уит невинаги се разбират.
Реджи се намръщи.
— Всеки има такива моменти.
Тя отпи от своя чай и си поигра с една бисквита в чинията си. Навън беше притъмняло и ръмеше, а острият вятър се блъскаше в прозореца. В дъното на ресторанта имаше камина, задръстена със сажди, в която немощно припукваше огън. Реджи знаеше, че ако това време се задържи през цялото лято, половината хора в Лондон ще започнат да планират самоубийството си, а другата половина — поне да се замислят по въпроса. При обичайни обстоятелства една екскурзия до слънчевия Прованс щеше да бъде истинска благодат. При обичайни обстоятелства.
— Знаеш ли, че той искаше да участва и в операцията срещу Хубер, но професорът се възпротиви?
Тя се наведе напред и сниши глас:
— При Хубер беше различно. Там нямаше смисъл да се влиза със стрелба. Старият нацист искаше цици и дупе, а не избухлив ирландец с татуировки и деветмилиметров глок.
Доминик повдигна едната си вежда.
— Откъде знаеш, че Уит има татуировки?
Реджи въздъхва уморено.
— Престани, Дом. Капнала съм.
— Все пак Уит може да участва в операцията срещу Кукин.
— Обещах му, че ще говоря с Малъри, и наистина ще го направя. — Реджи го изгледа над чаената си чаша. — Ами ти? Каква роля искаш?
Доминик сви рамене.
— Чета за Голодомора още от първата среща. Искам да накажем този кучи син.
— Не се оставяй емоциите да те управляват. Така не можеш да се съсредоточиш, а точно в такива случаи стават грешките.