Шоу настигна останалите и те се затичаха толкова бързо и толкова далеч, колкото бяха способни. Шоу почти носеше Кейти, докато се подхлъзваха, пързаляха и търкаляха по пресечения терен, който в най-добрия възможен случай трябваше да се прекосява бавно и внимателно.
Три километра по-късно се строполиха на земята, като дишаха толкова тежко, че сякаш се опитваха да изсмучат и последната молекула кислород от въздуха.
— Как? — успя да каже най-сетне Уит, като се изправи до седнало положение.
— Не знам как — отговори Шоу. — Но по някакъв начин ни изпревари.
Реджи бавно седна.
— Трябва да продължаваме. Ако се наложи да скочим в пролива Бел и да стигнем с плуване до някой кораб, точно това ще направим. Ако останем тук, ще умрем.
Уит заби ножа си в земята.
— Нека да ти кажа нещо. Ние вече сме мъртви. Ние сме следващите жертви на кучетата. Нямаме никакви шансове, Реджи.
Шоу се изправи и помогна на Кейти да стане.
— Реджи има право. Не бива да спираме.
Уит вдигна поглед към него.
— Наистина ли вярваш, че в това има смисъл?
— Не, но искам да накарам този кучи син да поработи още малко по въпроса. Ти не искаш ли?
Изпълнен с нов прилив на енергия, Уит пъхна ножа в джоба си и скочи на крака. После четиримата с всички сили се втурнаха към брега.
98
Останките от Алън Райс бяха събрани в найлонови торби за боклук, за да ги отнесат. Кучетата, които се бяха натъпкани с човешко месо, а по муцуните им се стичаше кръв, бяха хванати с дългите метални прътове, с които ги контролираха, и отново им сложиха намордниците. Приклекнал на земята с пушка, подпряна на бедрата си, Кукин наблюдаваше всичко това, докато обмисляше следващия си ход.
Той погледна в далечината. Вода. Един от необходимите елементи на живота. Щяха да тръгнат натам. Това беше най-логичната възможност. Всъщност това беше единствената им възможност. С лекота можеше да ги убие всичките още сега, но това не беше смисълът на лова. Кукин можеше да застреля Шоу още когато отиде да помогне на Райс или след това, докато бягаше от кучетата. Но въпросът не беше кога ще умрат. Въпросът беше как. И Кукин щеше да определи отговора. Освен това те бяха постъпили точно според предположенията му. Той се изправи и се усмихна. Разбира се, в момента не можеха да осъзнаят значението на действията си. Но той смяташе да им го изтъкне броени мигове преди всичко да свърши.
Един беше мъртъв, оставаха трима. Е, всъщност труповете бяха два, ако броеше мъжа, когото беше убил в къщата, но Кукин не мислеше за него. Вече беше планирал последователността на убийствата. Жената щеше да умре последна. Кукин не беше забравил за по-ранното си желание. Щеше да я обладае, а след това щеше да я довърши. Не можеше да си представи по-добро отмъщение. Освен това нейната смърт щеше да бъде далеч по-болезнена, отколкото на останалите. Беше взел инструмента за одиране на кожа в раницата си. Щеше да се опита да подобри собствения си рекорд от един час. Имаше чувството, че ще успее. Вече чуваше писъците и във въображението си.
— Паскал?
Дребният мъж се появи до него почти незабавно.
— Да, мистър Уолър?
— Мисля, че е време да продължаваме — каза той и вдигна поглед към небето.
Най-тъмната част от нощта беше отминала. Над него вече се виждаше как мракът се кани да отстъпи място на първата светлина на зората.
— Те ще тръгнат към пролива — продължи той. — Заради корабите.
Паскал кимна в знак на съгласие.
— Проливът е по-широк, отколкото вероятно си мислят — отговори той. — Освен това вчера съобщиха за заледяване по брега на Лабрадор. Всички кораби ще се държат по-далеч на юг от него. Няма да видят нито един.
— Според мен ще го разберат в момента, в който пристигнат. Тогава ще бъде по-светло. Ще почакат и после ще се опитат да изпратят сигнал, ако някой случайно е там. Нали сейфът за оръжията не беше отворен?
— Не, сър. Проверих го, след като си тръгнаха. Бяхме извадили всички оръжия и муниции от него, ако все пак успеят да го разбият. Взели са само ножове. Едрият мъж използва своя нож срещу едно от кучетата, но животното е добре.