— Защо? — попита яростно той.
— Защото тя го заслужава.
Очите им се срещнаха, сякаш в продължение на цяла вечност. Накрая Реджи бавно го пусна и отстъпи.
Шоу мълчаливо мина покрай нея и излезе от чакалнята. Няколко минути по-късно вече стоеше до леглото на Кейти. Тя беше на системи, а около леглото й беше натрупана медицинска апаратура. Сестрата му каза, че може да остане само една минута, излезе и ги остави сами. Шоу нежно хвана ръката на Кейти.
— Съжалявам, Кейти. Съжалявам за много неща.
Знаеше, че са й инжектирали толкова много болкоуспокояващи, че не е в съзнание, но трябваше да й каже тези неща. Иначе щеше да се пръсне.
— Не биваше да те оставям в Цюрих. Трябваше по-бързо да дойда при теб в Париж. Аз… — Той се поколеба и замлъкна. — Аз наистина, наистина изпитвам чувства към теб. И…
Сълзите потекоха по страните му, той си пое дъх на пресекулки и стомахът му се сви. Наведе се, за да целуне ръката й. Щом го направи, пръстите й леко се свика около неговите. Шоу погледна лицето й. Все още спеше, но все пак беше стиснала ръката му.
Той видя, че сестрата го гледа от вратата.
— Довиждане, Кейти — каза Шоу и най-сетне я пусна.
102
Франк се качи на мястото до шофьора в колата, която бяха взели под наем.
— Сигурен ли си, че не предпочиташ аз да карам?
— Да, сигурен съм — отговори Шоу и подкара към летището с бясна скорост.
Франк притеснено го поглеждаше от време на време, но сякаш не искаше да нарушава мълчанието. Най-сетне обаче каза:
— Открихме останалите хора на Кукин — всички бяха мъртви, с изключение на онзи Паскал. От него нямаше и следа.
— Браво на Паскал — каза Шоу, без да откъсва поглед от пътя пред себе си.
— Сигурен ли си, че не искаш да останеш тук? Мога да ти уредя отпуск. Така ще бъдеш до Кейти, когато я изпишат от болницата.
— Единственото, което смятам да направя, е да се отдалеча максимално от нея.
— Но, Шоу…
Шоу рязко настъпи спирачката и колата спря със свирене на гуми — отекнаха клаксони, а от двете им страни профучаха други коли.
— Какво правиш, по дяволите? — възкликна зашеметеният Франк.
Лицето на Шоу беше почервеняло, а едрото му тяло се разтърсваше от пристъпи на треперене, все едно страдаше от абстиненция.
— Тя едва не загина заради мен. При това не за пръв път. Така че ще се отдалеча от нея, за да не позволя това никога повече да се случи, Франк. Разбираш ли ме?
— Да, да, разбирам.
Франк беше виждал Шоу в почти всяка ситуация, която можеше да си представи, но никога не го беше виждал такъв.
По-късно същата вечер Шоу и Франк се качиха в Боинг 777 на британските авиолинии от летище „Логан“, в Бостън, с който щяха да кацнат в Лондон на следващата сутрин. По време на полета Франк изгледа един филм, изпи няколко питиета, вечеря, поработи малко и поспа.
Шоу прекара всичките шест часа и двайсет минути от полета взрян през прозореца. Когато кацнаха, двамата минаха през граничния контрол на летище „Хийтроу“ и поеха към изхода.
— Шоу, имам кола. Искаш ли да те закарам до града?
— Просто ми намери нова задача. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Шоу отмина с приведена глава, без да се обръща, като размахваше чантата до тялото си.
Франк го проследи с поглед, после намери колата си и шофьорът го откара.
Шоу пристигна в Лондон един час по-късно с автобус. Не отиде в хотел „Савой“. Не изпълняваше мисия, а не можеше да си позволи да отседне там на собствени разноски. Настани се в много по-скромна стая в много по-незабележима част на града. Току-що беше хвърлил чантата си на един стол, когато телефонът му звънна.
Шоу дори не си направи труда да погледне кой го търси. Точно в момента не му се говореше с никого. Той излезе, купи си няколко бири, върна се, отвори една, изпи я, отвори втора и я изпи, като смачкваше празните кутийки с една ръка и ги хвърляше в кошчето.
Телефонът отново звънна. Той изпи още една бира, отде до прозореца, погледна навън и видя множество хора, които минаваха по улицата, без да познават лично Кейти Джеймс и без дори да подозират колко близо до смъртта се беше озовала.
— Тя е страхотен човек — каза Шоу на прозореца. — Не я заслужавам. А и тя със сигурност не заслужава такъв като мен, по дяволите.
Той вдигна кутийката с бира и почука с нея по стъклото на прозореца, като си спомняше как беше стиснала ръката му. Чувството беше прекрасно, но той знаеше, че никога повече няма да го усети.