В полунощ телефонът му спря да звъни, докато довършваше последната бира, която вече се беше стоплила. Не можа да заспи и след малко стана, за да повърне в тоалетната всичко, което беше изпил. Взе душ, избръсна се, преоблече се с чисти дрехи и излезе да си потърси закуска в четири сутринта. Тъй като се намираше в Лондон, само след две пресечки намери това, което търсеше. Седна в дъното на полупразното кафене и си поръча най-голямата порция, която предлагаха. Когато му я донесоха, погледна храната, но не я докосна, а само изпи две чаши черно кафе, преди да остави няколко британски банкноти на карираната покривка и да излезе.
Тръгна покрай Темза и откри мястото, където бяха стояли двамата с Кейти, когато беше проехтял изстрел и един човек беше паднал мъртъв в реката. После продължи към друга улица, където Кейти щеше да бъде убита от един човек със спринцовка, ако Шоу беше закъснял и със секунда. Мина покрай ресторанта, където бяха вечеряли заедно. И най-сетне стигна до хотела, където той беше запратил количката със закуската й в стената, а в отговор тя спокойно му беше напълнила чаша кафе. При този спомен на устните му се появи усмивка, която бързо се превърна в стон. На същата среща тя му беше показала раната от куршума на ръката си. И му беше разказала за момчето от Афганистан, което според нея беше намерило смъртта си, защото Кейти твърде ревностно беше разследвала една история и беше стигнала твърде далеч.
Когато Шоу имаше нужда от нея, тя беше прелетяла Атлантическия океан, без да се бави. Винаги беше идвала, когато му трябваше. А сега лежеше в болницата с дупка в гърдите си заради него. Шоу със залитане се скри в една алея, подпря се на мръсната тухлена стена на една сграда и плака толкова силно, че стомахът му отново се разбунтува.
По-късно седна на Трафалгар Скуеър при гълъбите и със зачервени очи се взира в лорд Нелсън, докато вратът не го заболя, защото не знаеше накъде другаде да гледа. Лондон вече се пробуждаше и шумът от стъпки и превозни средства се усилваше. Слънцето изгря и въздухът се стопли. Беше му трудно да повярва, че все още е лято, след като се бяха случили толкова много неща. Горд във френския Прованс и дори Канада му се струваха преди цяла вечност.
Шоу се изправи и се огледа, за да реши какво да прави, после застина. Реджи стоеше от другата страна на площада и го гледаше. Той тръгна в обратната посока, но нещо го накара да промени решението си и той прекоси площада, за да отиде при нея.
— Как разбра, че съм тук?
— Познах — отговори тя. — И се обадих на Франк. Той ми каза, че си се върнал в Лондон.
— Как е Уит?
— Не може да си движи крака, но ще се оправи. Радвам се, че и Кейти ще се оправи.
Шоу разсеяно кимна.
Реджи беше с белите джинси, които беше носила в Горд, черни обувки без ток и синя памучна блуза. Косата й стигаше до раменете. Шоу си помисли, че изглежда по-възрастна. Всички изглеждаха по-възрастни, по дяволите. Самият той имаше чувството, че е поне на сто години.
— Опитах се да ти се обадя, но ти не вдигна.
— Мисля, че нямам роуминг — отвори той.
Шоу тръгна напред и Реджи го последва.
— Благодаря ти, че елиминира Кукин — каза той. — Беше страхотен изстрел.
— Трябваше да съм по-бърза. Ако бях стреляла по-рано, Кейти…
Той леко отстъпи встрани от нея.
— Недей, Реджи. Просто недей.
Тя замълча, докато двамата крачеха нататък по „Странд“.
— Откриха ли тялото на Доминик? — попита той.
— Не. Най-лошото е, че родителите му никога няма да разберат какво точно е станало с него.
— Съжалявам.
Тя сведе поглед, сякаш търсеше подходящите думи.
— Франк преговаря с нас да работим с вас.
Шоу спря и студено я изгледа.
— С нас?
— По-скоро с него — поправи се бързо тя. — С неговата организация.
Шоу отново тръгна напред.
— Не виждам как ще се случи това.
Реджи бързо заговори:
— Ще трябва да променим някои от техниките си. Все пак не можем да… финализираме мисиите си така, както го правехме досега. Но той каза, че информационната система и учените, с които разполагаме, могат да се окажат полезни, ако обединим…
Шоу вдигна ръка, за да я прекъсне.
— Това всъщност не ме интересува, нали разбираш?