Реджи се облегна назад.
— Продължавам да мисля, че Уит трябва да участва в тази мисия. Кукин изглежда като човек, който може да се защитава. Няма да мога да го надвия сама. В последната фаза трябва да участва целият екип.
— Вярно е, че обектите на нашата дейност стават все по-млади и все по-силни — кимна професорът и разсеяно подръпна брадата си. — Общо взето, съм съгласен с теб. Ще ти трябва физическа сила. И въпреки че има някои недостатъци, Уит определено разполага с нужните дадености. Можеш да му предадеш, че съм съгласен.
Реджи изглеждаше подразнена.
— Защо сам не му кажете?
Малъри я изгледа развеселено.
— Защото не се разбираме толкова добре. Нека сега да уточним някои подробности, преди срещата ни да започне официално.
— Защо го правите, професора? — попита го изведнъж тя.
— Кое? Защо пуша тази воняща лула?
— Вие не сте евреин. Никога не сте казвали, че някой ваш близък е пострадал от тези чудовища. Защо го правите тогава?
Той я погледна в очите.
— Трябва ли причина, за да се раздава справедливост?
— Кажете ми.
— Не днес. Може би някой друг път. Но мога да ти кажа нещо друго. Престоят ти в Прованс ще бъде доста приятен.
— Така ли? Защо?
— Защото ще отседнеш в луксозна вила с невероятен изглед към долината Люберон, а оттам до симпатичното градче Горд се стига за пет минути пеша. Ужасно е скъпа — наемът за един месец е повече, отколкото платих за моята къща. И това дори не е най-хубавото.
— А кое е най-хубавото?
Гъстите вежди на Малъри трепнаха от удоволствие.
— Вилата е точно до тази, в която ще отседне Кукин.
12
Евън Уолър се облегна на стола зад бюрото си и за пети път прегледа отчета за приходите и разходите. Обичаше числата; пъргавият му ум лесно се справяше дори с най-сложните параметри, които се криеха зад тях, и извличаше точни заключения. Той взе решение, изправи се, наля си един пръст уиски „Макалън“ и го изпи на един дъх. После остави чашата, взе пистолета и се обърна към мъжа, завързан на стола срещу него.
— Какво да правя с теб, Анвар? Кажи ми.
Гласът му беше плътен и оцветен с нюанси, които издаваха източноевропейския му произход. Говореше като баща, разочарован от пакостите на детето си.
Анвар беше нисък, пълен и отпуснат мъж, свлечен на стола с вързани ръце и крака. Лицето му беше кръгло, а кожата му при обичайни обстоятелства щеше да бъде светлокафява, но сега по скулите, челото и долната му челюст синееха следи от удари. От лявата страна на лицето му до разкъсаната ноздра минаваше следа от нож. Кръвта от раната се беше съсирила и почерняла. Тъмната му коса изглеждаше лъскава от потта на страха.
— Моля ви, мистър Уолър. Моля ви. Никога повече няма да се повтори, заклевам се.
— Да, но как мога да ти се доверя отново? Кажи ми. Искам да намеря начин. Ценя услугите ти, но наистина трябва да съм сигурен, че мога да ти вярвам.
— Тя беше. Тя ме накара.
— Коя? Разкажи ми.
От устата на Анвар се проточи кръв, която прокапа на панталона му, преди той да отговори.
— Жена ми. Тази кучка харчи пари, като че ли извират. Вие ми плащате добре, но на нея никога не й стигат. Никога!
Уолър седна срещу пленника, остави пистолета и го изгледа с любопитство.
— Значи Жизел те е накарала? Да откраднеш от мен, за да покриеш нейните разходи?
Той плесна с ръце. Звукът прозвуча като изстрел и Анвар неволно се сви.
— От самото начало се съмнявах в нея, Анвар. Помниш ли, казах ти още тогава?
— Помня, всичко помня. Бяхте прав, както винаги. Ако не беше тя, никога нямаше да направя тази ужасна глупост. Толкова гадно се почувствах! Стана ми гадно, защото вие винаги сте били толкова добър към мен. Като баща. По-добър от баща.
— Но ти си мъж. И си мюсюлманин. Би трябвало да можеш да контролираш жена си. Така повелява вашата култура. Вашата вяра.
— Да, но тя е бразилка — възкликна Анвар, все едно това обясняваше всичко. — Дявол в женска кожа! Разпътна и зла! Никой не може да я контролира. Опитах се, но тя ме наби. Мен! Собствения си мъж! Нали виждате следите?
Уолър кимна.
— Е, тя наистина е доста по-едра от теб. Но ти все пак си мъж, а аз мразя мъже, които проявяват слабост.
— Освен това ми изневерява с други мъже. И жени!