— Отвратително — каза разсеяно Уолър. — Знаеш ли къде е в момента?
Анвар поклати глава.
— Не съм я виждал от цяла седмица.
Уолър се облегна и разпери ръце.
— Ако я намерим, какво предлагаш да направим?
Анвар се изплю на циментовия под.
— Да я убиете, това предлагам!
— Значи по същество предлагаш нейния живот в замяна на своя?
— Заклевам се, мистър Уолър, никога не би ми хрумнало да ви измамя. За всичко е виновна тази кучка. Тя ме накара. Направо ме побърка. Трябва да ми повярвате. Трябва!
— Вярвам ти, Анвар, вярвам ти.
Уолър се изправи, приближи се до него, вдигна юмрук и го стовари в лицето на Анвар, което вече беше подуто от удари. Дребният мъж се свлече настрани, задържан на стола само от въжетата, с които беше вързан. Уолър сграбчи мазната му коса надигна главата му.
— Вече си получи подобаващото наказание. Ти си ценен за мен. Много ценен. Не мога да си позволя да те загубя. Но това е единственият път, когато ще ти простя, нали разбираш?
От устата на Анвар се стичаше кръв, когато отговори:
— Разбирам. Кълна се, че разбирам. Благодаря ви. Не заслужавам тази милост.
Той се разхлипа.
— Мъжете не плачат, Анвар, престани веднага!
Анвар преглътна последния си хлип и вдигна очи. Дясното беше подуто, а лявото — почти затворено.
Уолър се усмихна.
— Виж, ще ти разкрия нещо. Сигурен съм, че ще ти хареса. Открихме жена ти. Жизел е при нас.
— При вас? — попита изумен Анвар.
— И съм напълно съгласен с теб. Тя наистина е дявол в женска кожа. Жена, създадена от Господ, за да побърква мъжете. Искаш ли да я видиш и да й кажеш какво мислиш за нея, преди да я убием?
— Много ще се радвам — измърмори Анвар, но не звучеше особено въодушевен.
— Или може би искаш тази чест да се падне на теб? Един куршум в главата на злата жена? Може би ще ти бъде полезно. Ще преживееш катарзис. Ще изградиш характер.
Анвар се сви.
— Аз съм счетоводител. Нямам кураж за това.
— Добре, добре. Просто исках да ти предложа.
Уолър се обърна към един от хората си.
— Паскал, доведи жената, за да се изправи срещу мъжа си, когото е опозорила.
Паскал — дребен, спретнат мъж на трийсет и няколко години — излезе от една странична врата. Няколко секунди по-късно вратата се отвори отново и Анвар видя главата на жена си да наднича иззад касата. При обичайни обстоятелства кожата й беше още по-тъмна, отколкото на съпруга й. Сега обаче изглеждаше смъртно бледа, а очите й бяха разширени от ужас.
— Проклета кучка! Дявол такъв! Виж какво направи! Ти си… ти си…
Анвар остана с отворена уста, когато вратата се отвори по-широко и Паскал влезе в стаята, като държеше отрязаната глава за тъмната й коса. Паскал не се усмихна, когато видя ужасеното лице на съпруга й. Просто стисна главата по-здраво и я вдигна, както му беше наредил по-рано работодателят му.
— Госполи. Господи. Не, не, не може да бъде.
Анвар погледна първо към Уолър, а после отново към главата на жена си.
— Не може да бъде!
— Може, Анвар. Може. А ти сега можеш да се върнеш на работа и да бъдеш щастлив.
Анвар отново се разхлипа, но след няколко секунди се овладя, вдигна очи и въздъхна тежко, но с облекчение.
— Благодаря ви, мистър Уолър. Аллах да ви благослови.
— Нямам нужда от благословията на твоя Аллах, Анвар — каза Уолър, вдигна пистолета си и го насочи към главата на мъжа.
Погледът му се фокусира първо върху мерника, а после върху крайната цел.
Анвар подскочи.
— Но вие казахте, че…
— Излъгах.
Куршумът се заби в главата на нещастника. Уолър се прицели за втори път и стреля отново, като вкара втория куршум точно отляво до първата входна рана. След това остави пистолета на масата и спокойно си наля още един пръст уиски. Бавно отпи, прекоси стаята и се обърна при вратата, за да погледне двама от другите си подчинени. Тонът му беше укорителен.
— Този път не забравяйте, че човек, който тежи сто килограма, трябва да бъде потопен с двойно по-голяма тежест, за да остане под водата.
— Разбрано, мистър Уолър — отговори нервно един от мъжете.
— И разтопете проклетия пистолет.
— Веднага, сър.
— И, Паскал? Искам да се отървеш от това — добави той, като посочи женската глава. — Благодаря ти.