— Следучилищни занимания, скъпа?
Гласът я стресна и Реджи се озърна.
На прага стоеше професор Малъри, облечен в стар, износен кариран халат, с книга в ръка.
— Не ви чух да влизате — каза тя.
Беше видимо притеснена от факта, че старецът е успял да се приближи, без да го усети.
— Е, аз стъпвам леко въпреки теглото си и ревматизма, а и ти явно беше потънала в заниманията си.
Той пристъпи към нея и любопитно погледна към документите и снимките на масата.
— Не можах да заспя — призна си тя. — Често се случва.
Той се отпусна в един фотьойл до камината.
— Знам.
— А вие защо не спите? И вие ли страдате от безсъние?
— Не от безсъние, Реджина. — Лицето му се изкриви в болезнена гримаса, докато се наместваше върху напуканата кожена тапицерия. — Опасявам се, че е увеличена простата. Ако имах избор, с радост щях да предпочета безсънието.
— Съжалявам.
Той погледна към папката в ръцете й.
— Е, как ти се струва? Измисли ли нещо умно?
— Това е човек без никаква съвест. Подписал е хиляди смъртни присъди, както се подписва сметка в ресторанта.
— Е, съгласен съм с теб, но ние вече знаехме за това.
Той се изправи, сложи още един малък пън в огъня, отпусна се в креслото и отвори книгата си.
— Какво четете? — попита го Реджи.
— В бурна нощ като тази? Агата Кристи, разбира се. Все така ми е любопитно дали „малките сиви клетки“ на Еркюл Поаро отново ще се справят със задачата. Това често вдъхновява и моя мозък, колкото и да е незначителен в сравнение с този на дребничкия белгийски детектив.
Реджи се изправи и застана пред камината. Преди да слезе в библиотеката, беше облякла джинси и дебела тениска, но краката й бяха боси и вече замръзваше.
— Всъщност открих нещо ново, професоре.
Той вдигна поглед от книгата си, докато бурята запращаше дъжда към старото оловно стъкло на прозореца с такава сила, че все едно го пръскаше с маркуч. Яростният вятър изпищя в комина, Реджи се отдръпва от звука и седна на една табуретка до професора.
— Какво? — попита той.
— Кукин е религиозен човек.
Малъри затвори книгата си и кимна. След това извади лулата си от джоба и започна да я пълни с тютюн.
— Ако нямате нищо против, професоре, от миризмата на вашия тютюн наистина ми става лошо.
Той я погледна изненадано.
— Защо не ми каза по-рано?
— Сигурно не съм искала да ви обидя. — Тя се засмя насилено. — Въпреки че след всичко, което съм направила, това изглежда малко странно.
Изражението му остана сериозно.
— Кое е странното? Това, че си способна на огромно съчувствие? Винаги съм смятал, че тази черта от характера ти е основният мотив да се заемеш с нашата работа.
Реджи побърза да продължи.
— Във всеки случай отново прочетох докладите от разузнаването. И в тях пише, че Кукин ходи на църква всяка неделя и дава големи суми за религиозна благотворителност.
Малъри прибра лулата си в джоба.
— Така е. Срещал съм и други като нето. Търсят изкупление и утеха, а може би просто се опитват да се откупят. Разбира се, истинска лудост е такива хора да вярват, че някакъв добър „Бог“ ще се занимава с такива като тях след смъртта им.
— Имате предвид с масови убийци?
Малъри веднага разбра истинския смисъл на думите й.
— Ти нямаш нищо общо с хора като Фьодор Кукин, Реджина.
— Странно, но в някои дни наистина ми е трудно да намеря разликата.
Малъри се изправи толкова бързо, че книгата му падна на пода. Той отиде до масата, взе една снимка и я пъхна в ръцете на Реджи.
На нея се виждаха останките от изгорения земеделец.
— Това е разликата, Реджина. Точно това.
Той я хвана за ръката и я погледна право в очите.
— А сега ми кажи за църквата.
16