— Явно сте започнали млади. Не ми изглеждаш толкова възрастен.
— Ще ти налея още вино. Харесва ми ефектът, който оказва върху зрението ти. А ти? Каква е твоята история?
— Не е много интересна. Баща ми направи огромни пари. Двамата с мама починаха твърде рано, а аз бях единственото им дете.
— Съжалявам. Предполагам, че парите не са достатъчна компенсация за загубата.
— И аз така предполагах и се оказах права. Бях малка, когато починаха, но въпреки това все още ми липсват.
— Напълно те разбирам.
— Но животът продължава — каза тя и погледът й за момент се зарея в далечината, преди отново да се върне на него и тя да се усмихне неуверено. — Сега съм богата, обичам да пътувам и да опознавам различни места. Тук е толкова красиво. От колко време си в града?
— От няколко дни.
— А след това?
— Италия, а после и Гърция. Но не бързам. През целия си живот съм се движил по строга програма. Сега предпочитам да оставям всичко да се случва с естествения си ритъм.
— Къде си отседнал?
Шоу с неудобство се размърда на стола си.
— Е, май все пак има понятие като „прекалено отворена“.
Страните й почервеняха.
— Да, май си го заслужих. Но често се случва да задавам прекалено много въпроси и да разказвам прекалено много за себе си.
— Така е. Може би не трябва да разправяш колко си богата. Има твърде много недостойни хора, които биха се възползвали от тази информация.
Тя го изгледа като попарена.
— Май си прав.
— А как така си сама? Нямаш ли приятели, които да пътуват с теб? Не се съмнявам, че пътуваш с първа класа.
— Приятелите ми трябва да ходят на работа. Това е основният проблем в живота на хората, които не са принудени да работят.
— Според мен повечето хора биха предпочели този проблем — каза мило той.
— Е, може ние двамата да се забавляваме заедно.
— Ти дори не ме познаваш.
— Напротив. Ти си, хм…
— Бил — подсказа той.
Тя игриво го ощипа по ръката.
— Бил, от Вашингтон. Пенсиониран лобист, разведен, с две прекрасни деца в тийнейджърска възраст. Видя ли, че паметта ми не е толкова лоша?
— Добре, Джейн…
— Приятелите ме наричат Джейни.
— Добре, Джейни, просто не бързай толкова с непознатите.
Тя притеснено отговори:
— Вече съм почти на трийсет. Май трябваше да съм си научила урока.
— Някои хора никога не го научават.
— А откъде знаеш френски? — смени темата тя.
— Откъде знаеш, че знам френски? Разменихме само няколко думи и едва ли би ме препоръчала за преводач в ООН. Твоят френски обаче звучеше съвсем автентично. Ти къде го научи?
— Посещавах интензивен курс половин година преди да дойда тук. Няма да повярваш с какви неща можеш да се занимаваш, когато не ходиш на работа.
Шоу вдигна чашата си и я чукна в нейната.
— Нямам търпение да науча повече за това.
Донесоха им храната и разговорът им продължи по време на вечерята. Разделиха си сметката поравно, като и двамата платиха в брой. След това се разходиха по улицата. В този час повечето магазини вече бяха затворени, но имаше приятен топъл вятър и много хора се разхождаха също като тях, а от един бар близо до центъра на градчето се чуваше музика.
Тя вдигна поглед към него.
— Ти колко си висок?
— Към два метра.
— Сигурно си бил най-високият лобист във Вашингтон.
— Не, в тази професия има и бивши баскетболисти от НБА. Има един, който е двеста и петнайсет сантиметра. Горкият човек, трябва да се превива на две, за да минава през вратата и да проси пари.
— Е, аз съм насам — подхвърли тя.
Шоу показа с палец зад гърба си.
— Аз съм натам.
— Сигурно пак ще се видим.
— В това малко градче има голяма вероятност.
Тя се усмихна.
— Следващия път ще бъда много по-сдържана.
Той отвърна на усмивката й.
— А аз няма да бъда толкова критичен.
Реджи Кемпиън веднага се прибра във вилата си, откъдето се обади по телефона. Тя разказа на професор Малъри за срещата си с Бил и му даде подробно описание.
— Проучете го. Има нещо в него.
— Добре, Реджина. Но може и да няма нищо.