— А може и да има. Винаги се доверявам на инстинктите си. Как се движи Уолър?
— По план.
— Значи ще се наложи да прекъсна мисията, ако този нов фактор предизвика хаос. Сигурен ли сте, че всичко с алибито ми е наред?
— Отдавна. Един от нашите спонсори е собственик на технологична компания, която разработва елитни програми и има достъп до множество важни бази данни. Той ни отвори една задна вратичка, за да си свършим работата. Цялата информация, която си запомнила, се потвърждава на всички места, които могат да бъдат проверени. Имаш акт за раждане в САЩ, номер на социална осигуровка, банкови сметки, образователно досие, дипломи и семейна история. Между другото харесва ли ти страницата ти във Facebook?
— Чудесна е. Имам готини приятели. Освен това, професоре, трябва да отбележа, че всъщност разбирате доста повече от компютри, отколкото казвате.
— Стар съм вече за такива работи. Просто изпълнявам каквото ми кажат.
— Щом твърдите.
— Не се напрягай толкова.
— Това е единственият начин, по който мога да живея.
На по-малко от един километър от там Шоу седеше на леглото си и снемаше пръстови отпечатъци от специалното покритие на снимката на измислените си деца, която беше дал на „Джейни“. Той сканира отпечатъците с джобен компютър, изпрати ги по електронната поща на Франк и му се обади.
— Звучи като доста готина мацка — отбеляза Франк, след като Шоу завърши доклада си.
— Не обичам „готини мацки“, когато се появяват по време на мисия — особено ако са отседнали в съседната вила на тази, в която е моята цел. Освен това и тя е разпитвала за вилата на Уолър.
— От това, което ми разказа, изглежда доста вятърничава.
— Не можем да сме сигурни. Може би се преструва.
— Нали ти казах, че предварителното проучване не показа нищо за нея. Да не ставаш параноик?
— Не, Франк. Аз отдавна съм параноик.
21
Уолър се обърна към Алън Райс и го попита:
— Вярваш ли в Бог?
Двамата току-що бяха слезли от самолета на Уолър след дългия полет. В момента се возеха на задната седалка на кадилак ескалейд под наем на път за една среща. Райс се беше вторачил в екрана на лаптопа си, където се виждаха само бързо променящи се числа. Въпреки това не показа с нищо, че въпросът на работодателя му го е изненадал.
— Всъщност не съм мислил за това, откакто пораснах.
Уолър изглеждаше заинтригуван.
— А ако се замислиш сега?
— Бих избрал позицията, че човек трябва да е подготвен за всичко, но да си призная, в последно време не следвам това правило.
Уолър явно се разочарова от отговора.
— Наистина ли?
— С уговорката, че човек все пак трябва да полага усилия, за да получи онова, което иска от живота, вместо да се моли на нещо, което не може да види с очите си.
Уолър се усмихна доволно.
— Предполагам, че и ти не си вярваш, Евън.
— Напротив, моля се всяка сутрин и всяка вечер и ходя на църква всяка седмица. Вярвам в Бог с цялото си сърце, както майка ми и нейната майка преди това. Французите обичат хубавия живот, но са и много усърдни във вярата си, както може би знаеш.
— Не разбирам…
Уолър го прекъсна, като махна с ръка.
— Не обвинявам другите хора, че не са вярващи, нито пък, че искат, както ти се изрази, да бъдат подготвени за всичко. Рано или късно всички ще трябва да се изправят пред Бог.
Той погледна Алън в очите и добави:
— Ти също.
Райс бързо сведе очи към екрана на компютъра, преди от устата му да се е изплъзнала някоя неподходяща фраза или изражението на лицето му да го издаде. „В такъв случай и ти ще трябва да се изправиш пред Бог. И не ми се вярва, че като се молиш по два пъти на ден и ходиш на църква, ще се спасиш от проклятието на ада.“ Подобни думи щяха да му струват живота. Вместо това той смени темата:
— А довечера?
Уолър бавно кимна и отвори малко прозореца от своята страна, за да влезе свеж въздух.
— В интерес на истината срещата довечера също е усложнение, свързано с религията. Хората, които ни очакват, наистина вярват, че всеки, когото убият в живота, ще им служи в смъртта. А също и че в рая ги очакват непорочни девици. Изненадващо е, че повече мъже не приемат исляма дори само заради тази идея.
— Може би щяха да се осмелят, ако не бяха под чехъл.